Коренът – Константин Каменов

РЪКАТА, ЗАСЯЛА ФИДАНКАТА

На приятелите ми
от Интелектуално звено “Корени”

   На какво ли не се нагледах в този живот, но това, което изстрадах в последните дни, едва ли би се забравило.
    Повече от месец по-рано шляпахме карти с моя единствен приятел в кръчме, което преди 10 часа се нарича “Кафе”. То бъкел не разбирахме от карти, ама, за да разпуснем мозъка от пренатоварване и за да се порадваме веднъж и ние на живота, удряме по масата с все сила и повтаряме това, което и пияндетата от крайната маса. Бяхме завършили поредния научен труд на приятеля и сега идеше ред на моята книга. Всъщност, пишехме винаги заедно, но един път сложим неговото име за автор, след това моето. И…радост, радост, радост!
    На другия ден чакам в кафето, а него го няма. Преминах от другата страна на улицата и влязох в отсрещната къща. Там живееше той и трябваше да го подканя да идва, че кафето му изстива. А, приятелят ми, разперил ръце в леглото, се бе преселил в другия свят. По доволната му усмивка усетих, че се е измъкнал без билет, документи и безвреме, незаконно, през границата Живот – Смърт и този път бе изиграл дори и мен. Пиши сега сам, довършвай това дето бе на двамата, а и пак гробища, опяване, черен кръст…Аййй, живот гаден! Толкоз ли проклет бях, че всички злини все на моя гръб се стоварваха? То не бе приятел, че два, че три – цял влак с приятели изнесох на ковчези и сега като мина през прословутия 13-ти парцел, излизам от гробищата едва на следващия ден!
    А останах сам!
***
    Поменът, който направих на четиресто беше пълен с хора, не само, защото аз ги поканих, ами защото всички бяха приятели. Вярно е, че гледаха от някой облак, седнали до светец или ангел, защото всички бяха от тези, дето изнесох на ковчези. Освен това и гробовете им бяха един до друг. Само покойникът, съсед на моя приятел и последен в парцела, бе за мен неизвестен. Така и не се понаведох да прочета името му, а надгробният му камък бе един от най-красивите в мястото за Вечен покой.
    Свещеникът ме погледна със странен укор, може би защото живите бяхме само двамата с него. Но все пак започна панихидата. Аз пък, уж през няколко месеца все “опявах” приятел след приятел, така и не научих нищо от попските ритуали. Държах свещ в ръце и като чуех да изрича две от познатите думи, подскачах като сополанко и повтарях задъхано след него “Алилуя” или “Амин”. Изпитвах ужас от собствената си глупост, но що да сторя? Не можех да се науча да живея в този зловещ свят, а кой да ме научи как да възхвалявам или опявам тези, които се измъкнаха от тук, когато за тях пее нещо духовник?! И нотите не познавах, та едно “Алилуя” не можех да изпея без фалш.
    Панихидата завърши. Преди да си тръгна свещеникът ме спря като сложи ръка на рамото ми и каза:
    – Момче, за този покойник трябва да се засее дъб до гроба. Ти ли ще го сториш или ще кажеш на някой негов роднина?
    – Той нямаше роднини!
    – Добре. Тогава, да знаеш, че до една седмица фиданката трябва да се засади!
    – Ами да купя една фиданка от тук някъде и да я засея сега?!
    – Тези работи не стават така. За подобно дело се изисква специален ритуал, а фиданката трябва да се вземе с пръст от свещено място. Най-добре отиди при лесовъдите от Аграрния университет. Някой от тях ще го стори, защото са много добри специалисти. Потърси направо професор Николов. Отивам на другата панихида.
    Аз пък направо отидох до кабинета на професор Николов. На вратата бележка:”В отпуск до октомври!” Гледам си часовника, но в него не пише месеци. Бре, в кой месец бяхме сега? А, да – края на юни. Ами сега? Отидох при секретарката. Тя ми дава GSM-а. Звъня и на моя въпрос едвам чух отговора на професора. Изглежда беше сред много щастлива компания, сиреч пиян, та само смях, псувни и кикот. А той ми каза: “Търси Иванов!” Оказа се, че това е другия професор от катедрата. Отивам в съседната стая и Иванов ме препраща към следващия кабинет, извинявайки ми се:
    – Не мога, момче, заминавам на конференция! Виж доцент Петков!
    Кабинетът на Петков празен. Загледах се в залозите, който някакъв сайт в интернет променяше постоянно. Така останах зазяпан в компютърния монитор. По този начин не усетих как доцентът бе застанал зад гърба ми и, може би, ядосан от моите действия, неизлушвайки докрай въпросът ми, ме изпрати към катедрата на ВИХВП.
    Там се започна същата одисея. То повече ми приличаше на заплетеница, но щом хората наричат история с много премеждия “Одисея” как аз да напиша “Заплетеница”?
    И там от една врата, та на друга, та на трета, а моделът все един и същ – чук-чук, “Да!”, “Може ли…”, “Не!”, “Иди при…”. И пак чук-чук и пак, и пак. След това в “Горското”.
    Айде пак – кабинет – модел, кабинет – модел…”Иди при Гошака Фиданката от Коматево. Голям майстор е. Веднага ще ти помогне!”
    Гошака ме препрати при още по-голям майстор. Също щял да ми помогне и да свърши работа! Той при трети, онзи при четвърти, пети, шести…Не ми останаха цифри, както и майстори-специалисти.
    Но надеждата умира последна! Имах още един – все още бил най-добрият. Всеки споменаваше името му с уважение, когато ме препращаше при друг, но не ми го препоръчваше. Келти Фалмайер!
    След молитвата ми в църквата с надеждата “Дано този път…” се упътих. Най-вероятно живееше в гробищата, защото при всяко споменаване на името му, другите вкарваха и по някоя друга дума, обвързваща нещата с 13-ти парцел. Почти бях стигнал до това мое любимо място за покой, но така и не съзирах барака за живеене. Седнах срещу кръста на моя приятел и вече сълзите ми видимо се стичат, а мислите ми още като побъркани реват в мен: “Клетий Митко, клетий аз! Една фиданка ли няма да ти даде право на вечен покой?!” И в този момент…”Ой!Ужас?!” Връз плочата на съседния гроб изписано името “Келти Фалмайер”.
И вече паднал на колене, забил лице в пръстта на гроба, рева и повтарям:”Приятелю, клетий, прощавай!”
    Колко ли време е траело туй не зная, но ръка, хванала рамото ми, спря всичко. А зад гърба си чувам глас:
    – Момче, защо плачеш?
    Обръщам се към…А!Благ старец ме гледа по-миловидно и от майка и попива болката ми със своите очи, а аз ни шавам, ни дишам. Миг по-желан от вечността!
    – Не плачи! – повдигна с длан брадичката ми – Усмихни се! Фиданката расте зад гърба ти – има я!
    Поглеждам. Тя там – има я!
    Но кой? Що? Как? А ритуала? Пак се обърнах към стареца, за да питам, но…Няма го!
    Слънцето свети. Вятърът гали. Сълзите вече се връщат като мехлем за душата. И сякаш като пролетен младеж се изправям отново в този пусти живот. За кой ли път?
На среща ми се сбрали и ме зяпат захласнато маса хора, нагиздени в черно:
    -Какво има? Какво се е случило? – гледам ги и недоумявам защо са в 13-ти парцел, а те, сякаш като хор, запяват едно и също, ала всеки бърза с едни и същи думи да изпревари арията на другия:
    – Как какво има бе, момче? Господ ти зася фиданка! Ти си говореше с него! А питаш: “Случило ли се е нещо?”!
    И в такъв миг не може да не те обземе една единствена мисъл:”Значи съм длъжен да продължа да живея!”
    Отидох с буркана до чешмата. Напълних го и полях дръвчето, а имах усещането, че поливам ръката, засяла фиданката!

Танас Динов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *