Коренът – Константин Каменов

ПРЕДСКАЗАНИЕ

Николай Ватов

Разказът „Предсказание“ е бил предоставен на вестник „Литературен форум“ от сестрата на Николай Ватов след смъртта му. Авторът е искал да участва с този разказ в конкурса на вестника…

––––––-

 Бях сам и непомнещ, и вървях по някаква улица сред тълпа от хора, а денят бе сив и мрачен – или вечерта, защото сумракът на облаците беше удавил слънцето, и леденият вятър бръснеше лицето ми, и бе някакъв град. Не знаех какъв, не помнех къде – сякаш съм възкръснал от нищото, оставен да се скитам…

Пъстрото човешко множество, изпълнило улицата, шумеше край мен – виждах хора, натоварени с пакети, виждах лица и усмивки, и преоблечени джуджета, нахлупили шапки със звънчета, и белобради старци на шейни, раздаващи бонбони на децата от бездънните си джобове, и принцеси, и гълтачи на огън; ехтяха гласове и свирки. Сякаш бях попаднал в центъра на карнавал. От двете страни се нижеха лъскави витрини на магазини, облени с неонови надписи на странен език – отрупани със знаменца, гирлянди и клонки. Никой не ме забелязваше, само някакво куче спря до мен да ме подуши и се стрелна нататък с радостен лай, заразено от общото настроение.

Бях сам, бях пришълец… Продължавах да крача, а навалицата течеше край мен като река. Не познавах никого, не помнех себе си. Нямах мисли. Освен една… Тази нощ бе последна, знаех. Нещо трябваше да се случи…

После ме обсебва нова мисъл, превръща се в сигурност. Вече съм виждал това, тази улица и този град,

все едно съм бил тук и преди – подобно на полузабравен сън, оживял пред очите ми.

Спомням си и други места, и други сънища, също забулени в забрава, отдавнашни и избледнели – просто силуети в мрака.

Бях сам и несмъртен. Сънуващ себе си…

Вятърът довява и заплита в краката ми някакъв вестник. Вдигам го и бавно го разгръщам. Страниците са изпъстрени с букви на същия непознат език. Не е латински, нито гръцки, а по-скоро – смесица от тях. Погледът ми спира на едно заглавие и миг по-късно смисълът протича през мен: “Светът се сбогува с ХХ век в полунощ”. Денят е петък, датата – 31 декември, а годината… Онемявам от изненада и страх. Нима съм проспал хилядолетия?!…

Изпускам вестника, който с плясък отлита в оловното небе, и с вдървени нозе продължавам нататък. Улицата излиза на широк площад, препълнен с хора. В центъра му се издига елхово дърво, накичено със светещи гирлянди, звезди, изрисувани топки от сребро и какво ли още не; ослепителни многоцветни лъчи кръстосват небето и площада над множеството в ритъма на силната музика, звучаща отнякъде. Въздухът кънти от викове и смях; зървам танцуващи, слети в едно – развълнувано човешко море. Върху стената на близката сграда има екран, върху който се сменят цифри. Проумявам, че е часовник – никога не съм виждал такъв. Показва шест и няколко минути. Учуден се вглеждам в заобикалящите ме лица и контури. Какво правя тук? – питам се. Напразно. Отговорът е затрупан дълбоко в мен.

После съзирам хълма. Отсреща. По склоновете му са се покатерили къщи от камък и дърво – с измазани стени, стари. Хълмът привлича вниманието ми като магнит. Но не заради огромния светещ надпис “2000”, издигнат на върха; сам не знам защо. Освен че трябва да отида – на среща с неизвестността…

Срещу мен се задава шествие. Облечени в черно хора, с мрачни и сериозни лица, носят дълги транспаранти. “Денят на Страшния съд наближава! Исус е сред нас!” – прочитам. Изстивам невярващ – върху платното е изписано… моето име. Исус… От Назарет… Споменът нахлува в мен с кристална яснота и ме разтърсва. Спомням си. Себе си. В една друга реалност или сън – превит под тежестта на кръста, който влача нагоре под палещото слънце на Юдея, подгонен от бичовете на войниците и крясъците на тълпата. Спомних си обидите, болката. И си спомних да умирам… Тогава осъзнавам нещо. Върнал съм се. Не знам как – вселената се управлява от закони, които дори аз не разбирам. Но знам защо. Дошъл съм, не за да ги съдя или спасявам, а заради себе си… защото копнея да се събудя. Не искам да сънувам повече техните войни, угризения и смърти, техните дребни човешки стремежи – толкова материални, че чак ме побиват тръпки, техните егоистични амбиции… Препълнен съм с цялото страдание на света. А само да знаеха, за миг поне да подозираха, че са сънувани…

Някакъв човек от първите редици на шествието се е вторачил в мен. Направо се е вкаменил – със зеници, разширени от ужас. Когато погледите ни се срещат, той зашепва нещо като в треска, сочейки ме на останалите, а от очите му потичат сълзи. Познал ме е.

В същия миг ме обграждат богомолци. Прилични на черни лешояди, които падат на колене върху студените плочи и започват да целуват нозете и сандалите ми, дърпайки моята ленена роба; чувам ги да мълвят името ми и несвързани слова за прошка. Не издържам. Изтръгвам се от техния обръч и почти побягвам, запушил ушите си с ръце, защото воплите им не спират да ме преследват – или техните проклятия – докато се стопяват в общата глъч, а аз откривам, че съм се озовал в подножието на хълма.

Спирам да поема дъх. Целият треперя, но се овладявам. Някъде зад мене прозвучават удари на градски часовник. Изброявам седем.

Сумракът на вечерта се е сгъстил, а вятърът – стихнал. Небето се е спуснало ниско, белезникаво и тежко, сякаш ще се срути. Поемам по уличката, водеща нагоре по хълма. Модерният град със своите небостъргачи и тълпи се оттегля в ниското – изчезва. Пусто е и тихо. Миналото лъха отвред, запечатано в камък. Стъпките ми отекват в зидовете с полазил бръшлян, за да ми напомнят, че сънувам. В главата ми бушува ураган. Спомените ме връхлитат яростно и аз отново виждам себе си, и отново изкачвам хълма на Голгота, и отново съм сам – толкова сам, че ми идва да вия…

Внезапно завалява сняг – едър, бял, омагьосващ. Сипе се на парцали, които забулват света в призрачна белота. Протягам ръка и потръпвам при гъделичкащия леден допир на снежинките, утаяващи се безшумно върху дланта ми. Странно, но за първи път докосвам сняг. Там… преди… никога не валеше… Сега е различно, макар и все така сънувано… Отърсвам се от унеса и поемам отново. Натам, където ме чакаше тя – ясно долавях присъствието й. Тя, единствена, която можеше да ме спаси…

Бях сам, бях несмъртен и бог, и крачех по побелелите плочи, понесъл на плещите си света, а душата ми стенеше от спомени и милиард сънувани животи – парчета реалност, и ми се искаше всичко да е свършило… Снегът не спираше да вали – искряща, бяла тишина, в която проблясваха цветни сияния. Нарядко срещах хора. Видях влюбени, крачещи в усамотение, уловени за ръце – завиждах им и ги мразех… Исках да бъда един от тях. Неподозиращ…

Отминавам някаква базилика, после – останки от крепостна стена, и свивам по една стръмна уличка, притисната между високи стари къщи, наполовина изградени от камък. Времето е преминало незабележимо край тях. Преминавам и аз – оглушал и ням, когато я съзирам. Дребничкият й силует се очертава на края на уличката на върха на хълма – застинал като статуя. Побеляла от снега. Приближавам се и тихо заставам зад нея. Тя дори не се обръща, потънала в някакво вглъбение, само ме докосва с мисли и обляга глава на рамото ми.

Стояхме мълчаливи под сипещия сняг. На ръба на пропастта, в чието дъно се бе разпрострял градът – тътнещ, облян в светлини и неон. Празнуващ края…

– Ти се върна – внезапно се обръща към мен тя с приятния си, леко дрезгав глас. – Нещо ми каза, че ще те видя.

– Върнах се… – някаква буца е заседнала в гърлото ми и не мога да говоря. Но тя знаеше – разбира се, че знаеше защо съм тук… Вдигам ръка и плъзвам пръсти по лицето й – подобно слепец, намерил най-после нещо изгубено и много скъпо. Беше тя. Същите големи блестящи очи с дълги мигли, същите черни къдрици под качулката на пелерината, която носеше, същата гладка кожа и бели зъби – същата, каквато я помнех. Сякаш не бяха минали хилядолетия. Усмихваше се едва. Тя… единствено реалната за мен в този свят.

– Наричай ме Делия – отвръща ми.

Делия… име на цвете. Някога я помнех като Магдалина – в един друг живот или сън, в друго време; помнех я и под много други имена, но едно бе нейното истинско: Смърт.

Продължавам да я попивам, неспособен да откъсна очи от нея, нито да спра. Толкова е красива, а никога не съм й го казвал… Тя сплита пръсти в моите, сякаш прочела мислите ми, и ги целува. Няколко мига стоим, долепили лица, после – подвластни на някакъв космически импулс, се прегръщаме и сливаме дъх. И светът престава да съществува… Докато двамата трескаво се търсехме с устни – сами като Адам и Ева, вкусили за първи път от греха. Ние бяхме онези Адам и Ева, прокудени от райската градина, изгубени сред мрака. Тя бе скитница сред сенки, аз – сънуващ…

– Да вървим – подканва ме тя и ме повежда към една близка къща, зад чиито прозорци трептят пурпурни отблясъци.

Портата протяжно изскърцва, когато влизаме. Дворче, застлано с дялани плочи. Лозница. Изтъркани от безброй нозе дървени стъпала; изкачваме ги. Врата. Прекрачваме прага и нощта остава навън.

В стаята е уютно и топло. В камината гори огън. По стените са окачени рисунки – на места, които само смътно си спомням. Нейни са: Големият каньон от птичи поглед. Мъртво море с пътеката, по която някога заедно слизахме, огромна петниста котка, излегната върху скала, южен бряг… и дете. Почти няма мебели.

Делия смъква пелерината и тръсва мокри коси, запалва трите дебели свещи върху масата, после донася отнякъде бутилка вино и двамата се настаняваме върху грамадната меча кожа пред огъня.

– Нова година е – казва тя, като ми подава пълната чаша.

Виното е тръпчиво и ароматно, влива жар в кръвта ми. Отдавна съм забравил вкуса му. И онова зашеметяващо усещане за свобода…

Отпивах бавно, хипнотизиран от проблясващите червени искри, успокоен от близостта й – и не помнех защо съм тук. Всичко предишно беше изгубило значение. Странно, но дори не се страхувах…

– Къде сме? – питам. – Откога си тук?

– На север… Балканите… Има ли значение? – отвръща тя и свива рамене. – Не помня. Може би от години… Била съм на хиляди различни места, но никъде не оставам задълго.

– Колко време измина? Оттогава…

– Две хиляди години – безстрастно изрича тя.

Седяхме, погълнати от тишината на стаята, само огънят пращеше край нас. Отпивахме в мълчание. И бяхме просто хора…

– Тази нощ смятах да ги отнеса – каза, загледана в пламъците.

– Къде? – запитах, сякаш не разбирах.

– Там – посочи тя неопределено хоризонта. – Ти по-добре знаеш.

– Трябва ли наистина?

– Да – отговорът й прилича на присъда. – Помниш ли предсказанието? Думите, които изрече на кръста… От дълбините на морето ще се надигне огромна вълна и ще помете по пътя си градове, опустошителни земетресения ще разтърсят сушата, вулкани ще сипят от небето огън… Божият гняв ще се стовари върху тях – смъртните, за да ги накаже. Ти го реши, ти си този, който сънуваш.

– Това беше отдавна…

– Излъга ги, нали? – вперва тя в мен черните си очи, в които играят отблясъците на огъня. – Няма вечен живот, няма рай, нито ад, няма спасение на душите… Кажи ми, какво има отвъд?

– Нищо – отвръщам с чужд глас. – Нищо, освен мрак… И самота – добавям с усилие. – Уморен съм… Искам да ме освободиш.

– Обещавам. Ще изпълня предсказанието!

– Не ме разбра – поемам дъх. – Искам да вземеш мен…

Цяла минута тя се взира в лицето ми, все едно ме вижда за първи път, после внезапно улавя ръката ми. Свещите са догорели. Полумракът и тишината ни обгръщат в копринен пашкул. Седим, заслушани в мислите си – двама самотници в сърцето на града, празнуващ гибелта си.

– Не искам да те губя! – прошепва уплашена. – Тогава… какво ще стане… с тях?

Повдигам рамене. Безразлично ми е. Дори да изчезнат като дим от лицето на земята, дори да останат и след мен…

– Не мога – простенва Делия и отчаяно стисва ръката ми. – Не ме оставяй сама, моля те… Обичам те!

Нещо се пречупва в мен. Прегръщам я. Потърсвам устните й. Тя потреперва в ръцете ми, гореща и ухаеща, и така беззащитна…

– Обичам те – признавам аз, захвърлил маската, и целувам очите, страните, гърдите й, все по-жадно – зашеметен от топлината на тялото и близостта й. Трябваше да й го кажа много по-рано…

– Обещай, че ще го направиш – изричам с последно усилие.

– Да… – отронва тя като в просъница, после желанието ни захвърля в някакъв безбрежен океан и вече не помня нищо…

Телата ни тръпнеха в забрава, слети – чувствах как през нас протича енергията на сътворението. Прониквам в нея все по-дълбоко. Очите й ме поглъщат, дъхът й пари лицето ми. Времето изгубва очертания и едва сега разбирам значението на онази непонятна за мен дума: любовта. Делия шепне нещо, обвила ръце около гърба ми, сякаш заклинание – притворила очи и отметнала глава назад. Косите й са се разпилели по пода, само белите връхчета на зъбите й проблясват в полумрака. Магията, която излъчва, издълбоко ме разтваря, без остатък. Обичам я… Някъде издалеч – от друга реалност, градският часовник отброява дванайсет. С последния удар изригвам – навън изгряват хиляди слънца, светът се взривява от залпове на фойерверки и салюти, от викове на радост и камбанен звън; зървам целуващите се, щастливи хора, посрещащи своите нови мечти и надежди, своите изгубени любови – и сърцето ми спира. Падам със стон върху нея, а викът й заглъхва изнемощял – усетил как силите и разумът ме напускат…

Лежим уморени в утробата на нощта един до друг, общувайки с мисли. Тлеещите въглени хвърлят червеникави отблясъци върху стените. Делия гали с пръсти гърдите ми, някакъв кичур ме гъделичка. Очите й блестят в тъмата, зареяни в невидими за мен далечини. Красиви човешки очи… През прозорците вън изсветлява денят. Тихо е – градът в подножието спи изтощен след бурната празнична нощ. Снегът е спрял, скрил е всичко под дебело бяло покривало.

– Обичам те – чувам гласа й. Притискам я силно към себе си, отвръщам й. Толкова ми е леко и хубаво – като че съм свалил от плещите си огромен товар… Денят нахлува в стаята – новороден, бял и чист. Слънчевите лъчи пробиват пелената от облаци и се прокрадват през заскреженото стъкло. Докосват ни и ние потръпваме…

Лежахме голи, прегърнати, огрени от бледите лъчи на зимното слънце, забравили света. Бяхме двама – може би единствените будни в спящия град, и мълчахме, слели души и тела. И бях смъртен.

http://darktranquillily.wix.com/a-verse-about-him#!prediction/ct3w

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *