Коренът – Константин Каменов

ПРОШКАТА НА НАЙ-ХРИСТИЯНСКИЯ ЦАР В СВЕТА И БЪЛГАРСКАТА ТОЛЕРАНТНОСТ

Константин Каменов

Интелектуално звено „Корени“

Интелектуално звено „Извори“

   Девети март 1993 година бе честван от еврейски представители, като 50 годишнина от спасяването на българските евреи. Някои от тези, които бяха измъкнати от камерите на смъртта ме питаха:”Защо не празнуваш с нас?”
    Как да празнувам нещо, в което не съм взел участие? Как да празнувам факта, че нашите предци са спасили едно от малцинствата в страната ни? Та нали когато направиш добро трябва да го хвърлиш и да го забравиш? Нека се радват евреите. За тях това наистина е било събитие като от най-хубавите приказки. А на нас българите ни остава само да помним, за да не бъде обругавано делото на достойните хора, които са проявили човещина и са защитили друга група хора. Когато паметта е къса се появяват най-различни същества, опитващи да си преписват заслуги.
    В същия чуден, пролетен ден в ума ми се наби едно друго, странно съвпадение. Бе Сирни заговезни или тъй наречената Прощавка. Същевременно на този ден, но преди 773 години (в 1230 г.), българският цар Иван Асен II побеждава, вероломно нападналия го Солунски деспот кир Теодор Комнин. Битката при Клокотница е позната на много българи, затова няма да я описвам. За мен, като частица от този народ, са по-важни събитията след сражението. Когато по-голямата част от противниковата войска се е предала, а другата дори е захвърлила оръжията си, всеки един от тези войни очаква с голямо безпокойство каква тежка участ ще го последва. По източно-православния календар денят е Свети 40 севастийски мъченици. Царят ни най-доблестно освобождава всички, останали живи, противникови войници. По този начин той извършва най-християнския жест, който някога е бил извършван от монарх. Подарява живота на друго едно малцинство, което, както евреите през Втората световна война, е очаквало, че ще бъде ликвидирано.
   Прошката в християнския свят може да бъде извършена само от истински християнин, защото по-това време християните са много, но насилието също. Актът свързан с даване на прошка е по-скоро очистване на собствената душа, защото от свещениците се втълпява, че всички сме грешни. Същевременно това е повече надграждане на себе си. И е действително голямо достойнство, когато човек се зарови в историята и открие фактите, които сочат, колко много пъти дедите ни са искали прошка от Бога, като са правели добро на друг народ.  

   Чест е за мен, че това е една от чертите, която се е запазила през всичките хилядолетия от съществуването на етноса ни, като отличаващ го негов път, сред кръстопътищата на всички народи.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *