Коренът – Константин Каменов

ГРОЗНА КРАСОТА

Константин Каменов
Интелектуално звено „Извори”
Интелектуално звено „Корени”

   Преди много години, в едни времена, когато още се събирах с малка група колеги, учещи за филолози, а от приятелството ми с тях като най-мил спомен си остават искрените усмивки и липсата на грозни чувства, бях под влиянието и на Яворов като символист. Липсата на грозна красота, която търсех в поезията, поради живота на хората из крайните квартали, моделира в съзнанието ми идеи за поезията – да се търси освен мистиката и музикалността на символистите, но и обвързването им с ежедневното мрачно съществуване на хората. Всичко се случи за много кратко време от мига, в който записах автобиографичното си стихотворение, носещо и моето име. В него, като из ведро се появи и изразът „грозна красота”. И само за две лета, през 1985 година, на един дъх бяха изплакани група от поетични творения, дали и името на поетичната ми книга „БУНТ – 1985 ГОДИНА”. Книгата не видя бял свят, но със заглавие БУНТ – 1985, седем години по-късно бе отпечатана друга, доста слаба поезия.

   Когато се появиха ранните стихове вече вярвах, че е достигнат края на търсенията ми. Считах, че това идейно течение може да бъде наречено неоекзистенциализъм. Казано по-разбираемо – ново съществуване, защото имаше доста разлики, спрямо екзистенциализма, а същевременно носеше в себе си и мистиката, и музикалността на символизма.

   А какви стихове изпъстряха тефтера и тетрадката ми, някъде из двора на университета!

   „ВЕЩИЦА”, бе първото от тях и то посветено на БКП, като началото бе оформено от една по-тромава мелодика:
„Тя е вещица, нашата партия.”
Повечето от поезията така и не успях да я открия след ден – два, защото си бях небрежно разхвърлян и тефтерът ми сякаш потъна в светлия мрак, който търсех.Независимо от всичко останаха две важни поеми.

грозна красота

   „БУХАЛЪТ”, който издирвах с години, най-стене успях да донапиша по спомен едва на 14.01.2016 година. Именно тази поема считах за начало на неоекзистенциализма.
БУХАЛЪТ
На майка България
1985 година
I
Загърнат в шала си
и с ръкавиците без пръсти
потупва тялото си,
за да не замръзне.
Ни въглен в печката,
ни жар в душата,
а по стъклата шари леден мрак.
Избуха бухалът:”Ще мрем. Е, няма как!”
II
Униформени духове
патрулират в главата.
Болен мозък загива
във хладна бърлога.
Всеки клетник е бухал
заточен във мрака,
всеки клетник заглъхнал
като точка в тълпата.
Мъдреци в мъдростта си,
лихвари в златото,
управленци във власт,
а народа във мрак
свойта участ проклинат
като най-долен враг,
но защо ли щом после
ще рекат:”Няма как!”
III
Времената затрили
с пръст и пясък словата
и светът се объркал
в тишина от безмислие.
И иззидал стена
да запази душата си,
но в затвор се превърнал
с решетки от истини.
Та камбана не ритнал
пред смъртта си със крак,
тишината ехтяла:
„Няма как, няма как!”
IV
Милиони отрудени
в ранни зори,
със горящи в умора
кървящи очи,
бързат пак и пак
към устата на звяра.
Нито капка почивка,
всеки дъх е умора.
Песъчинки от тази
безбожна земя,
животинки загубени
пред дъха на ламя,
от зората зловеща
до ковчезния мрак
те се трудят до смърт
и шептят:”Няма как!”
V
На кръста разпънат,
с хули пребит,
вей му вятърът
изподрания шал.
В расо от кръпки,
но с вяра покрит
гледа бухалът
този свят жалък.
Със брада като Господ,
със коси като ангел,
а във погледа свети
отчаяние свято.
И е студ лъхащ
от всички страни,
и при таз светлина
без лъчи от надежда,
без да страда от злоба
и без поглед да свежда
със Господния знак
към страдалци
поглежда
и запява,
опрощава:
„Няма как, хора,
Няма как!”
VI
Ветровете разнасят
студ и мрак, из полята
тръни, клони и листи
се търкалят навред.
Бог възкръснал е, нейде
далеч от земята
няма хора
а само
зверове,
зверове.
Ала слънце изгрява,
земя се пробужда,
хора разтъркват
отново очи.
Светът е възкръснал,
а птици прехвъркат:
„Чурулик,
чурулик,
чурулик!”

   От дете си мечтая за свят без война и за чиста планета, поради което си бях и еколог по душа, а и недолюбвам оръжието. Този светоглед моделира второто стихотворение, което бе посветено на военните и…
„КАНТАТАТА НА ГИБЕЛТА
Пагонът лъха на фашизъм.
Глина в униформа изкълнила
за кой ли път, по изворите тъпче,
тероризъм върху човешка мирна гръд.
(…)”

   Доста стихове надгарждаха основната идея, която бе изразена в „Бунт – 1985 година”. Тъй като написаното се изля за доста кратко време и то в готово съдържани и формат за цяла поетична книга, започнах да си мисля дали при всички поети така се раждат нещата. Отговор нямам и до днес, защото като заговорим по темата почти всеки ми отговаря различно.

   За мен, а и за някои приятели от онези години, с които все още поддържаме връзка, най-странна си остана втората поема. И до днес още я държа в постоянна промяна и надграждане или трансформация. Веднъж я разделям на отделните и́ елементи като отделни стихове, друг път преподреждам конструкцията и изменям някой стих, чрез което се допълва или изменя идейната същност. В най-общи линии си остава варианта от 2014г.:
„ПЪТЯТ КЪМ АДА

Аз изчерпал съм свойта душа.
Нямам вече какво да ви кажа.
Думи имам, но нямам слова.
Как живота си без тях да разкажа?

И пребродил съм своя си път –
ни пътека, ни кътче, ни друм.
Нейде плаче за мене бесило
и ме чака безкраен куршум.

Всички светли простори са тъмни,
защото ги виждам през мойте очи.
Всички светли простори са с болка набъбнали
и сълзи, и сълзи, и сълзи.

Сградите с изтръгнати прозорци
ме гледат като множество слепци.
Очите им огромни, ала празни.
Студено ми е, Боже! Студено ми е, чуваш ли?

Няма Бог на небето. Няма цар на земята.
Тишината е вплела венци от цветя.
И над тях коленичил все за милост се моля.
Няма милост обаче в свят обсебен от мрак.

Дори да дойдеше човек,
дори и птица да зачурулика,
ще мога ли след цял живот просия,
поне за малко, Господи, да заобичам?

Пуснете всички светлини!
Не искам покрай мене мрак.
Човекът, който се роди след мен,
роден да бъде в светъл свят.
П.П.
Това написах в своя път.
Това видях във своя свят.
Роден да бъдеш без душа
не е живот дори за враг.”

   Някои познати ми казваха, а така е и до днес:”Напиши по-светли, по-ведри неща. Дай по-къси форми!” Формите ми винаги са били различни, в зависимост от първичното усещане на стиха в душата, но…Когато имаш красиви мечти, а срещу себе си виждаш в повечето очи насъбрана скръб от безкрайност до безкрайност или гледаш отпуснати от отчаяние тела и сведени устни и вежди, тогаз скършването в душата е много по-огромно и страшно от загубата на портфейл с пари или някаква друга материална ценност. Така и не сме се разбрали още с тези приятели за тъгата и мрака в поезията ми. Има обаче и неща, които могат да се показват с едни и същи думи, да се съзират през едни и същи неща в живота, но да се възприемат с различни сетива и с две различни очи. Така, когато се взираш в пълното безразличие и безкрайната отчаяност на някои хора, може да съзреш и красивия трагизъм в живота на човека, достигнал до тук и да му сведеш глава за почит. Когато застанеш пред едно объркано дете в нашия свят и гледаш сълзата, която е на миг разстояние, за да потече върху невинното лице, през душата ти минава като тънка струйка от вир и мисълта, „Ако то бях Аз?” И ти идва да го гушнеш в себе си и да му запееш вместо майка. От подобни мигове, които биха могли да бъдат изразени с най-различни думи и чрез най-различни краски, изтръгваш черната картина като поет, с мига мистичност, която го оформя и музиката шепнейки като нощен вятър, а ехото е винаги едно:”ДУША, ЛЮБОВ, ДУША, ЛЮБОВ…”

   Та:
”Който има две различни очи
не е длъжен да плаче,
че всички други са близнаци.”

   Тъй като има познати, които ме питат за стиха срещу партията и военните, все ми се налага да обяснявам и нещо доста прагматично за един поет:”Не знаех, че в страната ни е имало и концлагери, и толкоз зловещ режим. В душата си бях комунист, тип православен християнин. Поради откровеността ми към света написах стиховете, защото душата е оформена мъдра старица и тя поема словото от пространството въз основа на видяното и усетеното от другите сетива, а ръката записва, докато мисълта изглажда и музицира. „
Понякога си мисля дали така мрачни щяха да изглеждат стиховете ми, ако знаех и за тоталитарния строй, и за концлагерите, и за бесилките. Дали мракът в тях би бил по-наситен от словото или щеше да е по-светъл мрак?Един само знае.

…а неоекзистенциализъм още не съществува.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *