Коренът – Константин Каменов

СИЛУЕТИ ОТ МИСЛИ

ПРЕЗ СЕБЕ СИ

Гледам през очите на дете

право във душата му.

Кладенецът толкоз е дълбок,

че поглъща и сълзите на света.

Изгрев и при залез е.

 

РУБИНЕНИ РУБАЯТИ

***

(На тръгналите си от „Корени” приятели)

Когато в този свят си съградя

колиба, нужна на животни,

отново ще зачакам, след смъртта

да се завърнеш във живота.

 

Прости ми, братко, че аз всеки ден

на друма сам стоя безмълвен

и чакам там до днес, уединен

със тебе пак да се прегърнем!

 

Тъй минаха години, векове

след моето усамотение,

когато в Божия ни свят

дойдох при теб като спасение,

 

а всичко туй написах призори

в деня преди да се споминеш,

защото в твоята усмивка през нощта,

разбрах че пак без мене ще заминеш.

 ***

Мечтая във душата ти да зидам замък.

Тъй в този свят зловещ

ще те опазя от измама,

за да си светиш като свещ.

***

Все някога, и този ден

ще видя, че живял съм като куче,

защото слушах всеки посветен,

а продължавах за богатство да се уча.

***

От дете останах непонятен

и във мислите си мои.

Нито бях любим или приятен,

нито тъжен и на тъмното в покоя.

***

От череп на приятел драг

изваях стихове за вечност.

И гарванът заграчи благ,

а пък смъртта изпадна в бедност.

***

Страхувам се, че пак след моя стих,

ще дойде някой да ме утешава,

че съзида́х от стиховете си безкраен свят, и тих

си писах сам, без мисъл за пари, за слава.

***

Как искам да раздам душата си

на всички бедни духом същества,

но не за да избягам от живота,

а в него да им дам от своя свят.

***

Из пясъка останали са стъпки,

на който минал е през вековете.

И в кръчмата се питам Господ бил ли е,

че е преборил даже ветровете.

***

Понякога, дори след гибелта,

животът вечно продължава.

Не можеш ли след огъня, от пепелта

най-светъл храм да си изваяш?

***

Все някога, объркани в света,

ще можем да нахраним птичка,

а с любовта, там в пепелта,

ще зидаме могила за пчеличка.

***

При толкова приятели велики

съм все разпънат на земята.

Едните живи са, а другите заминаха,

та контактувам тук и в небесата.

 ***

Децата, толкоз весели край мен,

ги галя с детски си очи големи.

И иде нощ, след туй и ден,

а съм си вечно философското видение.

***

Понякога дохожда и последен ден

без да почука и без телеграма,

ала творял си за след него, като мен

и тръгваш във леглото с парадната пижама.

***

Когато и от моя свят, населен като пепел,

изчезне всичко като звезден миг,

кой след това пак ще мечтае,

кой ще любува и като сърце към стих?

***

Мразещият никога не може

дори жена да люби,

защото таз любов е мъдрост

как по жена да се погубиш.

 ***

И когато дойде скръбното ми време,

да замина вечно от земята

ще открия своя по-добър заместник

от небето, за да гледам долу веселбата.

***

Колко са умислени и птиците

след като накацат по дървета.

Тъй и ние в ежедневие

миг не мислим и за световете.

 

ДА ТИ ДАРЯ

на Христина

Как искам в стихове и багри

да ти даря и любовта и пролетта,

да ти покажа как разцъфващите вишни

копнеят за лъчи и топлота.

 

Да нарисувам полета на морна птица

и корабът изчезващ в паметта,

вълните, неуспяващи да скрият стъпките,

забравени от някой на брега.

 

Да ти даря това небе, когато страда

и болката му в стихове да подредя.

Да нарисувам Рая, а до него Ада

и с себе си да те даря.

 

ПРЕРАЖДАНИЯ

Седиш си често,

доста сам,

пред бащиното си огнище,

и мине някой,

и говори той,

а някой път говори нищо.

 

Един ли не веднъж дойде

да седне да те утешава.

Не знае болка той поне,

не знае, че и мракът шава.

 

Когато се загледаш в утринта,

не иде заран, влага дреме.

Понякога, но след смъртта,

единствено живот е бреме.

 

Но вечер, нейде в полунощ,

когато и надежда губиш

пред рухнало огнище, а дори без мощ,

без мъртъвци, сам себе си не любиш.

 

Тогаз във мрак

от чер по чер,

заблъскал с рев,

от сила стала,

ковеш, ковеш и пак ковеш,

но за живота си се хванал.

И бури-мисли във нощта,

забравени в небитието,

от огън-мълнии, пак в мрак

си грабнал кал, но от сърцето,

и ваяш с най-велика мощ,

човек от нищо да изваяш,

та след проклета черна нощ,

през утринта отново стаяш.

 

Тъй покрай гроб и гроб, и пак,

все грохнал, прероден снага изправил,

а в новия изперкал свят

дори и на деца си красота прославил.

Танас Динов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *