Коренът – Константин Каменов

АХМЕДА

   Седмица вече дядо ми се бе залежал, за първи път, откакто го помнех. Цялото домочадие се бе насъбрало около него, само мен не пускаха да го видя. Учех за изпит от третото си висше, а всяка мисъл минаваше първо през съдбата на главата на фамилята ни. На него ме бяха кръстили Танас. От първите ми съзнателни години дните ми изцяло се развиваха около дядо ми и баба ми. Какво ли не научих от тях, преди да ме споходи в живота. Всичко за любовта и Господ знаех от баба си Вангелица. Що е труд, приятелство, честност и в душата, и в ума, и в сърцето вложи дядо ми. Той дори ме „изведе” от останалия кръг на рода и насаме ме закле:”Науката е оставена за теб! Ще се учиш, ще изследваш и ще даваш на другите познание до живот! Ти си мисълта на рода ни, а и не само на нашия!” И туй бе още преди детската градина. Сякаш ме кръсти с това дето изрече пред Христа. Даде ми тогаз и десетина книжки. Приятелите в махалата се хвалиха с разни детски герои, а аз знаех само как е било открито стъклото, Питагоровата теорема и основи на математиката, структурата на Вселената и разни други глупости, за които не смеех нищо да река, защото всички щяха да ме подиграват. И докато с наслада продължавах сам да си наслагвам тези спомени, майка ми ме прекъсна:

– Ела, бързо, че дядо ти те вика!

Най-сетне и мен ме допуснаха. То, може би, ако не бе той нямаше да мога да го видя как е изглеждал в последния му ден. Влизам в мрачната стаичка, а кръга от роднини се открехна и се оказах пред леглото на дядо си. Както винаги той ме галеше с усмивка, а аз заставах виновно пред него:

– До къде стигна с учението?

– Утре ми е държавния изпит за третото висше. Съжалявам, изложих се! Не успях да изпълня желанието ти! – по инерция от Сирни заговезни подадох ръката си, за да ми прости, а той не я хвана, но продължи с олекналия си глас:

– Защо наричаш провал нещо, за което само Господ може да отсъди? Не съм ти казал колко висши да завършиш, а да учиш. Науката не е дипломата, а познанието в главата. Дори бих те посъветвал след като си взимаш дипломите да ги изгаряш и да продължаваш нататък. Справяш се добре с работата си. Никой не те познава. Пари имаш толкоз, колкото ти трябват. Наме́ри си свястна булка. Отгледа здраво дете и му даде път в живота без да му го натрапваш. Малко са тез, които могат да го сторят. Тъй като утре ще си ходя, то те повиках да ти дам нещо, което десетки години пазех за теб. – и ми подаде един доста стар кожен тефтер, който като него, дори и чрез старостта си, в последните дни и сред мрака на стаята, излъчваше живот и светлина.

Коленичих и взимайки го целунах ръката му, а той ме погали за последно и допълни:

– Погледни го и виж какво може да ти даде!

   Отидох в стаята си. Мисълта стои още с дядо ми, а сърцето и душата ми разлистват вече тефтера. Целият изписан с три почерка и в три вида мастило с писалки, без нито една излишна капка. Правопис от годините преди реформата ме предизвика да зарежа текста, от който се подготвях за Държавния изпит. Оставих го недочетен на бюрото си, а животът от тефтера ме върна в едни години, сред герои, дето нямаше да ми дадат отговор кои са. Щяха да ме оставят с толкоз красиви, постоянно премоделиращи се въпроси, както от битов, така и от божествен характер. Няколко просветнали ми отговора, щях да запазя само за себе си, а целия текст да пренапиша на компютъра и да го разпространя като един красив разказ. И преди да сторя всичко туй, последната, без раздвоение споходила ме, мисъл бе „Тефтерът и дядо ми са едно и също, вечно светло и живо, излъчване!”

   ***

   И таман излезе от хана, дет полвин ден си изгуби, измолвайки с шепа златни пендари от ханджията Ставри приют за три сиро́ти дечи́ня из Македоня, па гледа, смрачинило се как у Ада. Заситни́л един дъждец, та по малките кваски детʹ му ли́це бацваха у́сети пустотата на селскийот им мегдан: ”Боже, Боже, колко шепи със стра́дални съ́лзи ми изля веч из небото? Дорʹ и земята с мъка накърми я. Язе челяк съм. Не издържам на такваз болка. И съ́рцето, и ду́шата ми веке преливат. Толкоз села от талиги в нашето се́ло се дотътриха и стопиа. Боси, садрани от плач, сякаш ги Гяволът гони, подплашени как сърни и кошути. Пак ли ще довтасат още сираци катʹ тези дечиня от днес? Къде у душата да намерум йоще место па и тях да приютя? Хора, глад, сълзи. Аййй, не изтраям веке!”

   И тогаз… магаренце е́дно шава край чина́ра, свело гла́ва си къмто зе́мята. Доближи го. Погали го по муцунката и кога́ му веле: ”Ей, Марко, що чиниш тугинка?”, гледа на зе́мята, пред туй кротко добиче, легнал челяк връз малько чердже. Немаше и да го забележи, ако он не се бе обърна́л настрани. Стисна с ръ́ката си рамото му, а другийот го зяпна с отворени о́чи и скочи уплашен встрани:

   – Друже, що си тук под до́жда? Гледам ти ризата, елека, потурите. Не си беден челяк, а хана е на крачка. Таквиз чудни цървули язе немам, а в село все Чо́рбаджи ми думат.

   Другийот мъ́лчи. Прегърбен, секаш виновен, гледа по-уплашен и от клетите макьи из Македонята.

   – Е́ла с мене! У до́ма имам малько место.

   А онзи не тръгнува. Дор̉ се йощ отдръпна́. Гледат се гледат, па накрая Чорбаджи фана юздите на магарето и го към дома си поведе. Другийот след магаренцето си тръгна.

   Още пред двора на дома си, стопанинът провикна́ се, нищо че бе късна вечер:

   – Вангели́ца, тури йощ е́дна паница с гозба! Сте́ли и другото ле́гло, че гост ни е до́шъл! – па си влезе у до́ма.

   Не минʹ се миг, два и из мрак на отворени двери запристъпя йощ по-превит, с калпак у ръ́ка, другийот. Край софрата, на зе́мьта, седна́, дека стопанинот предложи́ празното ме́сто край се́бе и своите седом де́чиня. Па ко́га веке се намести́, Чо́рбаджи прекръсти́ все. Рече молитва за гозбата блага към Отца. Прекръсти́ ле́бо и го начупи́ за сите гърла. Дечинята, секаш прегладне́ли и невиде́ли, неизчекаха  другите и залапаха. „Еййй, йощ не се научи́а!“ – усмихнат с о́чи целуна́ ги тейко им. Все вечеряа́ с наслада. Умората сетне налегна́ ги сите и они се стопиа́ в сън.

   Чо́рбаджи секаш за миг легна́ и пак отвори́ о́чи. Слънце се бе веке усмихна́ло и през пе́нджуро на сте́ната  над леглото му шареше. Сияен както винаги, рано, рано, стопанинот стана и туряйки потурите и ризата, надникна́ и към другите ле́гла. И Ва́нгелица след малько ке излезе из другата стая. Да направи закуска и из дворо да се разшета. Алʹ другите ле́гла празни! Чилякот го нема! Дечинята тоже! И Чо́рбаджи се забърза́ към дворо. Отвори́ вра́тата и що да види…

   На крайниот бун, дет бе остаян незасет, оня странник, поприведен, ко́па с лопата. Ко́па ли ко́па, па спре. Земе у шепа от рохата пръст и тихо, тихо нещо и́ дума. Край него сите седом гюрлутия дечи́ня го зазе́пали и ни шават, ни думат. Сетне он изсипа́ пръстта връз целата сна́га на незасетата зе́мя  и пак ко́па ли ко́па.

   – Ей, Друже, що и́ думаш на таз зе́мя из нивата? – подвикна́ му Чо́рбаджи и къмто него приближи.

   – Жива е зе́мята, байно! О́на е нашата макьа. Кога си над нея, накърми́ я с молитва из свойта си ду́ша и думи и́ благи нашепти, алʹ думи, с кои сам Господот назе закриля. Думи дет нашите макьи са изричали в го́динʹ, ко́га са нас кърмили. Щом словиш с ду́шата си, тез думи как Божий дъждец сипят се връз нея. И се полне с реколта йощ преди да засята е. Тъй че благо до́бро ще те че́ка, секаш младо процъфтело от доста народили се здрави дечиня. Господ дарил ти е, Чо́рбаджи, таз буна, алʹ не в тръне да тъне. Не бива ко́га други   ʹора немат дорʹ корица лебец да  ʹапнат, ти, дека имаш, да остаяш зе́мя да пустее. Ко́га я любиш и арно я гледаш, то и за гладните  ʹора се грижиш.

   – Друже, а името как ти е? – фана дигнатата лопата стопанинот.

   – Ахмеда са ме кръстили́, оти дедо ми също Ахмед се наричал. Никой до днес не мог да ми ре́че що у такваз древна, та чак до Христа, челяд от Воден двама мъ́же са Ахмед именувани!

   – Е́ла, е́ла, друже! Остай лопатата на ле́хата. Е́ла под чардако! – па го подкани́ с е́дно канче, та ко́га се Ахмеда доближи, стопанинот даде и той да отпие от пресното млеко.

   И щом Ахмеда отпи с любов та чак се стече мле́ко по светлото му ли́це, Чо́рбаджи пак го задума:

   – Е, оти на зе́мята спеше?

   – Що да ти думам?! Жи́вех си в нашето се́ло Воден. Моя Мара таз го́дина отиде́ и тя при Христа. Спомина́ се. Дечиня яз немам. Другите пък у село все мене питат ко́га се сос зе́мята им нещо случи. Едно им кажувах друго  ʹземʹ та се случи́. Все изгоре́ им. Ни плод, ни пипер. Тре́вата дор̉ изсъхна́. У мой двор все има. Даям им с кошници, а они все кълнат ме и ми велят дека гявол за тех сум бил. Не́знам що се случи́,  но не́мой се веч̉ трае и яз си че́рджето  ʹзех, па качи́х се на гамалето. Тръгна́х си. Не́знам къ́де одам. Оти ме ти зе?

   – Язе сум Митре. Гледам, чиляк си. Дорʹ арен. Се́ди тез дни у назе, а яз ке ода у вашето село белким се нещо опра́ви.  Що ти е теб смешно, та се хилиш?

   – Мой тейко и он Митре беше. А язе сум Ахмеда Митрев. Алʹ арно, щом си рекал!

        ** *

   В този момент отново си спомних как дядо ми ме привика, за да ми даде този безценен кожен дневник, който държах в ръцете си и, откъдето свалях текста, без да зная още какво ще правя с него. Такова слово с диалект от земя, в която са живели наши предци и е наричана от някои Татковина, слово, което бе написано с три различни писалки и с различни краснописи без нито една зачеркната буква, будеше само почит и душевна възхита. Не ученик, не студент, а преподавател да ми дойде с разработка, написана по този начин, бих му сложил „Отличен 7”. Но да продължа със следващата част:

** *

   Както всеки път, отново говорих с жената. Нвремето я срещнах, когато бягаше и тя от Македонията и си я взех като Божи дар. След това си купих тази земя, която лежи на границата между Енидже Вардарската Македония и България. Сега се опитвам да намеря подслон за всички, които са подгонени от своите си домове във вардарско и са изоставили родните си огнища. Винаги, след като намеря приют за някой, булката  пак вика: ”Разказвай ми, разказвай!” Толкоз болка на кой ли някога съм предал? А когато я предаваш от своето в сърцето на най-любимия си човек, у теб тази болка тежи още повече. Но този път и́ говорих къде ще ходя и какво ще правя. Казах и́ да ми напълни дисагите за из път. Качих се на магарето и не мина се ден-два, па се дотътрих до селото Воден. Още на първия срещнат му се кланям от магаренцето и го питам:

   – Ей, друже, къде живее моя побратим Ахмеда?

   Онзи пък, навел нос чак до зе́мята без да надигне гла́ва, ми дума:

   – Дека е все у двора зелено, алʹ него го нема.

   – Е, как да го нема? Той е човек къщовник! Никъде не ходи!

   – Ами излъга́ ни и избега́.

   – А-а-а, недей да говориш така, друже! Моят побратим никога не лъже. Той е по-честен и от мене. Мъдър е моят чиляк.

   – Мъдър, мъдър, ама нашата зе́мя изсъхна́.

   И тогаз най-сетне онзи си вдигна носа от земята та ме погледна. Разшава се нещо. Отиде при друг чиляк. Говориха що говориха и от чиляк на чиляк цялото село сбра се край мен. Малко на брой хора, ала какви думи и що говориха! Таквиз приказки и Господа могат чак да убият, не само мечка. Те бълват думи-огън, а аз им гледам земята – всичко изгоряло, изсъхнало. И пак тях слушам, доколкото можеше да се слуша тяхното. ”Арни ора, алʹ безлумени и май и́ проклети, оти толкоз безсмислено зло и магаре немой ре́че.” – тез думи от македонските бежанци за гърците съм ги слушал, ала изглежда и за тези селяни от Воден пасваха. Сега разбирам, чрез Ахмеда какво е Доброто в думите и чрез воденчани – какво е Злото. Криво ми бе вече да ги слушам, ала продължавах да гледам неговия двор. Злачно, галено място. Сякаш Господът бе тук работил. Е-е-ех, рай! Има го значи! И гогаз вече ги спрях:

   – Във вашите думи и животинска душа няма! Че от такива слова и тръните ще изсъхнат покрусени. Болка ми е душата стиснала и не ви вече слушам. Жал ми е за вас, щото сте гламави хора. Събрата ми драг вие прогонихте, а сега той се грижи за моята градинка. Едно плодно дръвче имах, а то вече като диня ги ражда, след като Ахмеда го погали.

   И качих се на магаренцето па си тръгнах. Защо да се притеснявам повече за тези, като при тях и капка мъдрост няма, а и не щат да я получат дори даром. Гледам си слънцето по пътя и си думам: ”Какъв чиляк в двора си имам! С думи благо да носи! Аз дори молитвата само по навик я изричах, а вече пак се замислих колко важен е смисълът на всяка буква и дума!” И а-ха да вляза у село, пък гледам – другото село зад мен ходи. Посмръщих се с очи на комита и им казвам юнашки напето, по вардарски:

   – Я се махайте, оти сите тук ке ви изко́лям! Немʹ да ви дам яз Ахмеда!

   Те пък всички засловиха като с молитвена песен:

   – Дай ни го, човеко, дай ни го! Както на нас рече, гламави ний биле сме. Дай ни го, да му прошка сакаме и да си го върнем у до́ма!

   Е, не можех да изстрайвам, колкото и да исках на комита да се правя. Сърцето ми пред мъка, страдание и молитва не изстрайва:

   – Добре де! Добре! Почакайте тугинка!

   Па отидох у двора. Рекох на Ахмеда какво съм сторил. Той излезе при тях, а онези на ко́лене, както пред мен бяха казали, прошка му искат. После се всичко оправи. Взехме си сбогом, но не за последно. И воденското село си тръгна, като Ахмеда на няколко пъти ми рече, че догодина пак щял да мине за някаква дюля. Доста учуден тогаз ме остави, докато не довтаса жена ми, та ми разправи какво се е било случило, когато аз съм бил във Воден.

** *

   Час, два след като Митре замина́, Ахмеда го сва́ли калпако пред же́нʹта па я пита́ що дюлята стърчи́ как дъ́рво изгорело. О́на му разказа́ дека от две ле́та веке бе спрела да ражда. Нем̉ше плод. Рече му дека с мъ́жот и́ решили „Да и́ теглят балтията!” А он се смръщи и махна с пръсто секаш забрани. След туй и́ рече: ”Ай, Чорбаджийке, йощ годи́н, йощ две! Своята дума залагам! Другата есен туй дъ́рво ке ро́ди, ал̉ дай ми се́га ти на мен балтията!” И Вангелица му я даде, па се и малько уплаши́. Не́знаше що Ахмеда ще чине. Загледа́ го. Он излезе́ из дворо, па се спре пред един челяк и му нещо задума. Другийот, дет живеше до кътьата на Чо́рбаджи, посочи́ му нещо с ръ́ката и засмян изпрати́ го натам. Не минʹ се и четвърт час, па Ахмеда се врати с баба Султана – най-старата же́на у село. Балтията веке у нея бе, а не у другоселецот. Она разтръска дворната вра́та. Малько я повдигна́ и отвори́. Ахмеда пък се подпре́ на оградата и се загледа́. Младата булка йощ тупаше малка черга  а в ли́цето се́каш бе кат мо́мичка на ста́рата же́на. Султана седна на големия камин до дюлята, тури брадвата у ску́та и загледа́ Внгелица. Усмихна́ и́ се щедро как на свое чедо. Де́чинята дигаха врева след едно парцалено къ́лбо, сал̉ най-малкийот Петър гушна́ дюлята, секаш му се недаваше:

   – Вангели́це, много пе́ян е Петър, ма! – провикна́ се Султана, а мла́дата же́на остаи́ чергата и се подпре на хъ́лбоко, па загледа́ все дечурлига.

   Старата жена пък се пак към нея провикна́:

   – У до́ма веке немаме ракия. Дай е́дна дамаджана дюлева. Ай, Петърчо, бе́гай при макьа си да ми я зем̉ш, оти много сум яз стара.

   Вангелица влезе у килеро, а Петър  ̉укна да я стигне. Тогаз Султана се обърна́ към дюлята. Загледа́ голите клони и таман да и́ рече нещо, Петър тури у кра́ката и́ дамаджаната разплака́н. Сос солзи загледа́ бабата:

   – Бе́гай, бре! Таз го́дина немʹ  да ти я зе́ма!

   Он, уплезил зъркели, погали́ дъ́рвото и бавно се отдръпна́ назаде.

   Замахна́ Султана, па удари́ еднаж-дваж с тъпото на балтията връз стеблото на дюлятя. След туй я силно нахока:

   – Боли́ ли, ма? Боли́ ли? А? Да знаʹш ʹората как ги боли́ ко́га не раждаш! Как девственица дърта ко́га се моли, та моли да и́ дари Господот де́ца, а они все ги нема и нема! – и пак я удари́, а сетне и́ веле: – Ако не даиш плод другата го́дина, ке те ударом с острото, оти немʹ веке нужда от тебе. Чу ли? И зимʹта, и пролетта ке те гледам. – па я остави́ балтията на зе́мята и си тръгна́ без дамаджаната. След туй скъта́ е́дна вързана кърпа у ръ́цете на Ахмеда и он се върна́ у дворо. Отиде́ до Вангелица коя йощ гледаше как утепа́на. Вложи кърпата йот баба Султата у поясо на сукмана и́ и таман да тръгне към дюлята Петър се дотътри до макьа си. Фа́ти я за престилката, алʹ о́на първом  Ахмеда погледна́:

   – Що се тук случи́ и що ми втъка ти у поясо?

   – Що да се е случило́? Стрина Султана арна македонка е. Огин же́на. Яз не можом так да  нахокам е́дно дъ́рво. Другата го́дина дюлята ке ро́ди. У поясот малько пендаре има от нея оти си и́ дала дамаджаната с ракия. Алʹ Султана сакала на Митре да я дая оти он за  ʹората се грижел.

   А малкийот йощ дърпа ли дърпа престилката на макьа си и по-високо от Гюрлутията на бракята си вика ли вика:

   – Мамо ма, мамо…

   – Що сакаш, бре? – хвана му ръ́ката о́на.

   – Мамо, оти баба Султана рече „Пе́ян си, Петре”? Тати дума „Не мойш ти да пееш”.

   – Петре, пе́ян зачи учен, умен. – усмихна́ се Вангелица и го целуна́ по че́лото, а он щастлив  ̉укна след другите да им рече́ що се е слу́чило.

   Тогаз младата же́на се обърна́ пак към Ахмеда, свела покрусена гла́ва към земьта:

   – Преди яз рекох на мойта дюля ич плод да не дая, оти сите мъ́же от селʹто ке се пак напият. Се́га май требува пак да я придумам, оти сум се огелпила и нейниот плод е арен.

   Велеше на Ахмеда, а гледа малкия Петър дека пак прегърна́ дюлята и му се скара́:

   – Остай я, Петре! Ке земʹ да се разплаче! Она пак ке роди́. Ко́га баба ти Султана туй чине сите дъ́рвета сетне раждат. Айде, зем̉ си тетрадката и изпишувай ред по ред: ”Дюля ме залюби́!”

   И он се втурна́ в кътьата, а другите йощ̉ вдигаха гюрлутия из дворо след онуй парцалено къ́лбо.

** *

   Нашето село се научи, след година – две, как целите ниви да си оправи. Не можеше само с копаене. И молитва трябваше. Както казваш нещо съкровено на жената, тъй го казваш и на земята, на дръвчетата, на пипера и на всичко друго, което на земята расте. Странно, но след като Ахмеда си отиде, на другата година дюлята ми отново взе да дава хубав плод. Добре, че бях забравил да я отсека. Децата ми казаха веднъж, че моят побратим минал да види дръвчето, но ние бяхме за малко до градчето, за да видя как са настанени новите бежанци, за които дадох на тамошните стопани доста златни грошове, за да ги приютят, а сякаш тези грошове Ахмеда ги даваше. Много ми остави този чиляк.

Танас Динов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *