Коренът – Константин Каменов

ГЕНЕАЛОГИЯ НА АСЕНЕВЦИ (И ОСОБЕНОСТИ ПРИ УПРАВЛЕНИЕТО ИМ)

   Тъй като рефератът е малко по своята същност научно разглеждане на даден проблем, трябва да се откажа от по-голямата част от фактологията, с която разполагам, за да успея да поднеса най-важните сведения, които могат да защитят възгледа ми. Независимо че съм привърженик на метода на работа, възприет в прословутата школа „Анали“ от Марк Блок и Люсиен Февр, рефератната форма ме принуждава да фиксирам само основните възгледи от концепцията на школата, за да се придържам към основната линия в разглежданата от мен тема –

ГЕНЕАЛОГИЯТА НА АСЕНЕВЦИ.

    Ще започна обаче не по класическия метод на разсъждение, който изисква първо да се прегледат изворите от съответната епоха, отнасящи се към разглеждания въпрос. Ще насоча вниманието ви към най-подробния труд от български медиавист, създаден по темата, а именно книгата на Иван Божилов „Фамилията на Асеневци“ (1). Проучвайки изследванията на нашия историограф, отбелязваме, че още в началото той е посочил древните извори, предлагащи първите сведения за Асеневци. Към някои от тях ще предложа малко по-различна гледна точка, като обърна внимание първо на автора, чрез когото те са достигнали до нас. Никита Хониат е византийски летописец, но е роден в малоазийския град Хон, където се е било заселило и укрепило едно от хунските племена. Тук ще се върна още назад във времето, за да припомня, че според сведенията на патриарх Никифор (2) и други ранновизантийски автори (3) „…канасувиги Аспарух утвърждава държавата си южно от Дунав благодарение най-вече на племето ХОНОГОНДУРИ“. Аналитично преведен, етнонимът гласи: ПЛЕМЕТО (=УР) НА ВИСОКОИЗДИГНАТИТЕ, в смисъл на ЦАРСКИТЕ (=ГОНД) ХОНИ (< ХОН = ХУН).

   Предполагам, че не симпатията, защото тя не се показва от никой учен – историк или летописец, а по-скоро съпричастността към съплеменниците е подтикнала Никита Хониат да разгледа и събитията, свързани с възкачването на Асеневци на българския престол след освобождаване на държавата. Същата вероятност може би се отнася и за Анна Комнина, като при нея не родословието ù, а съпричастността към българските земи, в това число и към град Филипопол, определя разглежданата тема да бъде една от важните в произведението и́ „Алексиада“ (4).

   Ще обърна внимание и на една подробност, която е отбелязвана при всички медиависти, разглеждали проблема. Независимо че и по-сетнешните летописци като Георги Акрополит в своята „История“ и Теодор Скутариот в „Обзорна хроника“ (5) отбелязват, че Асеневци преминават южно от Дунав с голяма армия скити, съвременните историографи заместват това название с кумани или печенеги. Обосноваването на тази подмяна при етнонимите поднася Василка Тъпкова-Заимова в „Така беше някога…“: „…любимия похват на византийските автори – да дават имена на народи от античността на съвременни на тях народи“ (с. 112) (6). Позицията, представяна от нашите историографи, съвсем точно може да се обясни от възгледа на Жак льо Гоф, който цитира в увода на книгата си и доцент Р. Комсалова: „Под влияние на новите възгледи за историческото време в областта на историята се развива една нова форма на историографията – „История на историята“, която всъщност най-често е проучване на манипулацията, извършена чрез колективната памет върху историческото явление, която досега е била изучавана единствено от традиционната история“ (7).

  Приемам обаче, че учените ни не са извършвали манипулация на колективната памет, а изводите им, че авторите от Византийската империя действително са правили подобни интерполации, са верни. Затова ще разгледам какви племена са КУМАНИТЕ и ПЕЧЕНЕГИТЕ.

   Първите са отбелязани още от Страбон, работил от I в. пр. Хр. до I в., и от Плиний Стари – I в. В „География“ на първия летописец и „Естествена история“ на другия е посочено, че държавата Кумания е съществувала по тяхно време в района на Северен Кавказ, до североизточните брегове на Черно море.

   „Глава 12,30. По-нататък идва огромният Кавказки планински проход, погрешка наричан от мнозина Каспийски. Той е създаден от природата благодарение на внезапен планински катаклизъм. Там, където вратата се подпира от оковани железни стълбове, в средата под тях тече река с ужасна миризма, а за това, да се попречи на проникването на многобройни народи, от едната страна на скалата е построена крепост, наречена КУМАНИЯ. На това място, точно срещу иберийския град Хармаст вратата затваря достъпа на света. Зад кавказкия планински проход на Гордисийските планини живеят валийци, диви свански племена, които все пак разработват златни находища. Зад тях плътно до Понта живеят много хенионийски, след това ахейски племена. Така стои работата със земите, разположени в дълбочина от този залив“ (Плиний Стари. Естествена история) (8).

   Това е районът на първата Сарматия. В района на държавата Кумания живеят по това време алани, които са потомци на средноазиатските масагети, като остатък от сарматите. Тук е мястото да се върнем на още по-древни хроники като Цянханшу и Шицзи, които китайски произведения за първи път са преведени на руски език от Никита Бичурин (9). Два откъса от тях ни дават пълна картина за облика и езика на населението от Средна, Южна и Северна Азия: „От Тяншан до Партия всички са близки родственици на хуните. (…) Хората говорят различни наречия, но езикът е в общи линии сходен и прилича на хунския“. Археологическите проучвания на Вадим Масон, С. П. Толстов, Грум-Гжимайло, Марин П. Димитров, Сарианиди и др. (10) пък доказаха, че населението в разглеждания район от съответния период принадлежи към бялата раса, а както го описват китайските автори: „растат високи, русокоси и рижекоси варвари със светли (сини) очи“. След това връщане към древността и установяването, че куманите може би са алански клон на масагетите, които пък са от бялата раса и са говорели хонско наречие, можем да разберем защо освен това племе и други, завръщащи се от Азия около III в. пр. Хр. до IV в., се вливат в хонската конфедерация.

   По двете сведения на Михаил Сирийски и Грегорий Бар Хебраеус (11) разбираме как трима братя – Булгар, Хазар и Биляр (Бургас), водейки племената си от Средна Азия, които са приели и техните названия, се установяват в споменатия регион и дават на областта новите названия Булгар и Хазар.

   Точно преди тяхното преселение обаче държавата, която се намира там, не се казва Кумания, а Барзалия. В нито една древна хроника или при археологически разкопки не са открити военни стълкновения в Северен Кавказ, когато държавата сменя името си. За да си създадем по-обща представа какво се е случило, ще цитираме два документа, които, освен че са много отдалечени един от друг във времето, същевременно са създадени сред различни народи. Първо, китайската хроника отбелязва българите от Балх или Бактрия като Бао-цзя-лия. Същевременно и днес едно от китайските названия на България е изричано по същия начин. И второ, българският апокриф от XI в., принадлежащ като форма към т.нар. произведение „Видение Исаево“: „II И след това чух глас, който друго ми разказваше. Йайе, възлюблени мой пророче, иди на Запад от най-горните земи на Рим, отлъчи третата част от куманите, наречени българи, и насели земята Карвунска, която опразниха римляни и елени“ (12).

   Един подробен анализ на всички тези текстове и археологически открития във всички споменати земи ми дадоха възможност да построя следната логическа верига:

   Средноазиатските племена отпреди Христа са арийски, родствени български племена, които като цяло са роднини с хуните, самоназоваващи се хони. Куманите са подплеменна група на масагетското (прото-) българско коляно, като една тяхна част се именува по името на царя си Валах, убит от персиеца Кир I. Куманите носят самосъзнание на българи, като дълго време това се отнася и за валахите или влахите. Както отбелязват много средновековни западни автори: „Дунав винаги разделя България на две“. Влахите са българи, северно от Дунав, а куманите са българи, южно от Дунав. Като последно ще отбележа, че след смъртта на Кубрат освен Дунавска България възникват още няколко държави с идентично като племенен субстрат население, а именно: Волжка България по течението на Средна Волга; южно от нея – Хазария, където обаче населението изповядва юдаизма; на запад от Хазария няколко века по-късно се обособява Киевска Рус; по северозападните ù граници е Черна България; а между западната ù граница и Дунавска България дълго време просъществува другата държава – Кумания*. Всеизвестна е създадената в днешна Италия Алцекова България. Подробни сведения за генетически българските държави на територията на Европейска Русия са ни оставили почти идентичните съчинения на градяцкия полковник Григорий Грябянки** и на монаха, носещ прозвището Киевска ръка***.

   Така стигам до основния извод, заради който отбелязах всички тези сведения от различни извори: Дори въстанието на Асеневци да е станало с помощта на кумани, то и тримата кумански князе, които участват с войските си на страната на бъдещите ни царе, участват със самосъзнанието за българска взаимопомощ. Затова фактът, дали Асеневци са кумани, или българи, добива второстепенно значение в реферата ми. Нужно е обаче да отбележа, че още през 1924 г. Никола Мушмов в книгата си „Монетите и печатите на българските царе“ отбелязва факта, че е съществувала държава Кумания по време на въстанието на двамата братя (13).

   Все пак не бива да се пропуска и една друга хипотеза за племенния облик на Асеневци, която все още остава на заден план в историографията ни. Възможността те да са от тракийския клон на старобългарите почти не намира поддръжници в медиавистиката, но пък се подкрепя от най-различни източници и факти.

   Първо ще отбележа, че племенният облик на старобългарите северно и южно от Дунав е почти идентичен. В днешна България подгрупи от разпадналата се хонска конфедерация се обединяват с траки.

   В днешна Румъния обединението е с гети и даки, за които Дион Касий твърди, че са от родопските даки (16). Относно разгледаните сведения на римския летописец съм длъжен да отбележа, че с много аргументирано свое становище в статията си „Тракийският език“, поместена в сп. „Тракия“, от 1978 г., бр. 3, Владимир Георгиев опровергава твърдението на античния автор. Независимо че северно от Дунав аристокрацията е изцяло провинциална, както и провинциалната, южно от реката, тя запазва и древнобългарския си, и тракийския си корен. Намек за подобно самосъхраняване срещаме в едно от писмата на папа Инокентий III до цар Калоян. В него четем: „…Когато чухме, че твоите прадеди са произхождали от знатен род из града Рим и ти чрез тях си получил благородството по кръв, а така също и за искреното ти чувство на преданост, което изпитваш към римския престол като по наследствено право, ние вече отдавна бяхме решили да ти изпратим писма и пратеници“ (17: 260).

   Този цитат може да се тълкува семантично по няколко начина:

   а) Римляни и Асеневци са потомци на етруски и траки, които произлизат от един корен и това прави аристократите роднини;

   б) Папа Инокентий III подсказва, че аристократи и духовници са в най-висшето ниво в трисъсловната феодална система. Казано с друга терминология, висшият свещеник може би е виждал майорес и медиокрес на една линия във феодалната йерархия по свое време;

   в) Обръщението в цитирания пасаж може да е само форма на официално за времето си обръщение от страна на висш духовник към велик владетел;

   г) Като последно разглеждан вариант мога да предложа и вероятността папата да е от рода на Алцековите българи. Това обаче е най-малко вероятно, защото досега при изследване на генеалогически латински текстове не е открита подобна връзка.

   Подкрепа, че Асеневци може да са потомствени тракийски аристократи, идва и от лингвистиката. Едно от названията на Калоян е Йоаница. Можем да твърдим дори, че това е името му, а Калоян – негово прозвище. Наставката ИЦА е с чисто тракийски корен за мъжки лични имена и е проследена много добре от Владимир Георгиев (18).

   Ще завърша разглеждането на първата част на реферата и с въпроса за печенегите. За тази група, която в някои извори е отбелязвана като БАДЖАНАЦИ, ще предложа схематизирано хипотезата си, която подготвях като отделен научен труд.

  Първо ще отчета факта, че в изворовия материал липсва държава ПЕЧЕНЕГИЯ. Хората с това название са населявали предимно територията на средновековната Кумания. Вече изясних позицията си по повод на въпроса кои са кумани и кои – българи. И двете държави използват старобългарския език. Тъй като не се открива лингвистично влияние от други етноси, то може да се предполага, че и фонетичните промени в езиците на двете страни ще са еднакви.

   Древният термин ПАГJ АНАК носи семантиката АНГЕЛСКИ (АНАК) ВОИН (ПАГJ). Вследствие на две фонетични промени, които са вокалозаменяемост на диалектна основа и елипса на сонанта (глайд), при развоя на българския език първата част на думата се изменя в ПОГ. Трета палатализация влияе върху втората част на думата, която се променя в АНЕЦ. Така и цялата семантика добива друг характер, изразяващ се аналитично във ВРАЖИ (АНЕЦ) ВОИН (ПОГ) или различен от нашите воини. Впоследствие семантиката на новата дума използва съдържанието ДРУГОВЕРЕЦ.

   Предложих този пример, за да покажа, че чрез едни езикови промени думата може коренно да промени значението си, когато е ориентирана към етнос, противопоставящ се на дедите ни.

   Сега ще разгледам и варианта как лексемите не променят негативизма или позитивизма си независимо от развоя си, ако са насочени към близки родственици.

   От Първата българска държава е запазен терминът БАГАТУР. Той може да се раздели на лексемите БАГ и АТУР. Някои езиковеди погрешно извършват разделението на БАГА и ТУР. Първата лексема произлиза от по-древната ПАГJ, като имаме озвучаване на първата съгласна и елипса на последната. Семантиката не се променя. Втората част е огледална като семантика на АНАК. Първопозиционният вокал А не е старогръцката А-позиция, а старобългарският кратък вариант за благородност. ТУР пък е едно от прозвищата за земя. Така целият термин се превежда аналитично като БЛАГОРОДНИЯТ ЗЕМЕН (АТУР) ВОИН (БАГ) или синкретично – ВИСШ ПЕХОТИНЕЦ.

  В старобългарския език при куманите вследствие на разгледаните палатализационни промени и елипсата древното ПАГJ АНАК преминава в ПЕЧ ЕНЕГ. Семантиката АНГЕЛСКИ ВОИН се получава, като при него влияят фонетичните промени озвучаване, влияние на j върху предходна съгласна, като в случая вместо ЖД се появява диалектното ДЖ, където има и премятане (19).

   Семантиката отново не се променя, но добива и още характеристики. От старобългарската епоха до днес думата БАДЖАНАК носи значението за мъж на една от двете омъжени сестри. В старобългарския език терминът е носил и семантиката за МЪЖ ОХРАНИТЕЛ на по-малката от двете омъжени сестри.

   Така стигам до финала на анализа, с който мога да предложа хипотезата, че ПЕЧЕНЕГИТЕ не са племе, а ВОИНСКОТО СЪСЛОВИЕ на куманите, и тъй като Кумания и България са етнически посестрими държави, то разглежданите воини могат да бъдат споменавани и като БАДЖАНАЦИ.

   До тук в най-общ план разглеждах етническия произход на първите Асеневци, възстановили българската държавност, като дали началото на познатото в историографските среди под термина Второ българско царство. Генезисът им, както отбелязах в началото най-подробно, е разгледан от Иван Божилов, но работата по тази тема в българската медиавистика започва още със съчинението на Георги С. Раковски (14). Интерес представляват и проучванията на Димитър Ангелов, Петър Ангелов, Петър Петров и още много други (15).

   Поднасям като приложение схемата на Ив. Божилов, с което завършвам първата част на реферата и започвам с втората, а именно особеностите при управлението на Асеневци. Ще насоча вниманието си само за периода от Иван I Асен до Иван Асен II.

   Както отбелязах в началото, именно рефератната форма не ми дава възможност да продължа темата и с разглеждането на въпроса какви са

                  ОСОБЕНОСТИТЕ ПРИ УПРАВЛЕНИЕТО НА АСЕНЕВЦИ.

   По тази причина вместо заключение само ще конспектирам фактите в отделни точки:

   1.Монетите, независимо че в по-голямата си част са копия на византийските, след възкачването на първите Асеневци на българския престол стават официална разменна единица (вж. Мушмов; Юрукова) (20).

   2.Възстановена е Българската патриаршия, която се превръща в основен духовен и религиозен фактор в региона (вж. БИБ) (21).

   3.Столичната аристокрация променя местонахождението си поради факта, че е избран друг град за столица, а именно Търново.

   4.Възникват условия за появата и развитието на послужебна аристокрация, която бързо се увеличава. Оттук и мобилността приема друга ориентация.

   5.Според българските медиависти феодалната независимост преминава в политическа, а по мнението на Иван Божилов в основата на този факт е западноевропейският апанаж.

БИБЛИОГРАФИЯ

   1.Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186–1460) – генеалогия и просопография. С., 1994, с. 25–246.

   2.Христоматия по история на България. Т. I. С., 1978, с. 77.

   3.Пак там, с. 77–78; 88–89; Писмо на хазарския каган Йосиф до Хаздай ибн Шафрут, 961; Еврейско-хазарская переписка X века. Ленинград, 1932, с. 91–92 (Превод от иврит на руски език: К. Коковцов. Превод от руски на български език: Константин Каменов).

   4.Тъпкова-Заимова, В. Така беше някога… 3. Алексий Комнин прогонва печенегите. С., 1997, с. 112.

   5.Georgii Acropolitae Historia, ГИБИ, т. VIII, с. 151–213; Theodori Scutariotae Compendium chronicum, ГИБИ, т. VIII, с. 214–303.

   6.Тъпкова-Заимова, В. Така беше някога… С., 1997, с. 112.

   7.Гоф, Ж. – Във: Комсалова, Р. Социално-икономическите проблеми на Средновековна България в българската медиавистика след Втората световна война. Пловдив, 2000, с. 1.

   8.Страбон (I в. пр. Хр.–I в.). География. Книга VI; I. Москва, 1964, с. 236 (Българският превод на 17-те книги на Страбоновата „География“ е по руското издание. Превод от старогръцки език: Г. А. Стратановски. Превод на български език: Димитър Чиликов, Тодор Панайотов и Константин Каменов); Плиний Стари (I в.). Естествена история. Античная география. Книга шеста. Составитель: М. С. Боднарский. Москва: Государственное издательство географической литературы, 1953 (Превод от руски на български език: Константин Каменов).

   9.Бичурин, Никита. Собрание сведений о народах, обитавших Средней Азии в древние времена. Том II. Цянханшу. Гл. 95. с. 186–188; Шицзи. Гл. 110.

   10.Димитров, М. Археологическите култури на Сибир и ние, българите. – Във: Сборник на Международната научна конференция – Варна, 15–16 ноември 1997 г., с. 101–102.; Грумм-Гржимайло, Г. Памятники карасукского этапа в Центральном Казахстане. – В: www.vehi.net (Превод от руски на български език: Константин Каменов); Окладников, А. Неолит и Бронзовый век Прибайкалья. Часть III. Москва–Ленинград, 1955, с. 9–10 (Превод от руски на български език: Константин Каменов); Каменов, К. Небето помни. Протобългарската държава. Варна, 2000; и Масон, В. Лунният зикурат в Каракум. – Във: Вокруг света, М., 1974.

   11.Златарски, В. – Във: Известието на Михаил Сирийски за преселението на българите; и The Chronografy of Gregory Abu’l-Faraj…commonly known as Bar Hebraeus, 1225–1286.

   12.Български апокрифен летопис от XI в. – Във: Старобългарска литература. Т. III. С., 1983, с. 61 (Превод от препис от XV в., запазен в черногорския манастир „Николац“. Автори на превода: Б. Ангелов и Ан. Милтенова).

   13.Мушмовъ, А. Монетитý и печатитý на българскитý царе. С., 1924, с. 67.

   14.Раковски, Г. Няколко речи о Асеню Първому, великому царю българскому и сину му Асеню Второму. – Във: Българийо, майко мила, С., 1967, с. 200–212.

   15.Ангелов, П. Средновековната българска дипломация. С., 2004, с. 203–256; Иванъ Асень II (1218–1241) от проф. Златарски, В., с. 1–55; Обществено и стопанско развитие на България при Асеневцитý от д-ръ Сак©зовъ, Ив., с. 112–148; и Иванъ Асень II като образъ на национално съзнание презъ време на робството от Йоцовъ, Б., с. 187–227 – Във: БИБ. Т. III. С., 1930.

   16.Касий, Дион. Римската история. ИИТМ, с. 375 (Превод на български език: Б. Геров, по изданието Dionis Cassii Cocceiani Historia Romana, rec. L. Dindorf, J. Melber. Vol. I–III. Lipsiae, 1890–1920).

   17.Писмо на папа Инокентий III до цар Калоян от края на 1199 г. – Във: ЛИБИ. Том III. София, 1965, с. 308–327. Писмата са по изданието на Иван Дуйчев.

   18.Иванов, Й. Две местни имена: Кушница и Мождян дере. – Във: В чест на академик Владимир Георгиев. С., 1980, с. 236–237; и акад. Георгиев, Вл. Тракийският език. – Във: Тракия, Пловдив, 1976, бр. 3, с. 137–155.

   19.Граматика на старобългарския език. Сборник. С., 1991, с. 527–549; 111–123; Мирчев, К. Старобългарски език. С., 1985, с. 31–33.

   20.Юрукова, Й. Българските средновековни монети и печати. – Във: История, изкуство и култура на Средновековна България. Сборник. С., 1981, с. 73–83.

   21.Проф. Никовъ, П. Църковната политика на Иванъ Асеня II. – Във: БИБ. Том трети. С., 1930, с. 65–111.

* http://litopys.ua/синопсис/old 17_09.htm

**http://litopys.ua/grab/hrab.htm

***http:// litopys.ua) литовска хр./sofon/sof 16.htm

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

 

  1. Ангелов, Д. Към въпроса за царската власт в средновековна България. – Във: В памет на Александър Бурмов. Сборник. С., 1973, с. 158–166.
  2. Петров, П. Владетел и власт във Втората българска държава. – Във: България 1300. Институции и държавна традиция. Т. I. С., 1981, с. 161–186.
  3. Международна конференция „Византийското културно наследство и Балканите“. Сборник. Пловдив, 2001.
  4. Дюканж, Ш. Византийска история. С., 1992, с. 60–76.
  5. Спиридон йеросхимонах. История во кратце о болгарском народе славенском 1792. С., 1992.
  6. Хрониката на Константин Манаси. С., 1992.
  7. Раич, Й. История на всички славянски народи и най-паче на болгари, хорвати и серби. С., 1993.
  8. Сакъзов, Я. Българите в своята история. С., 1993.
  9. Акад. Державин, Н. История на България. Т. I. С., 1947.
  10. Пастуховъ, Ив. Обща и българска история. Пловдив, 1926.
  11. Овчаров, Д. Човек и добре да живее, умира. С., 1992.
  12. Койчева, Ел. Асеневци. – Във: 681–1948 из историята на българската народност и държава. С., 1993, с. 64–76.
  13. България в световната история и цивилизации – дух и култура. Сборник. Варна, 1996, 1997, 1998, 1999, 2000, 2001.
  14. Милтенова, А. Текстологични наблюдения върху два апокрифа. – Във: Старобългарска литература, кн. 11, С., 1982, с. 35–55.
  15. Българската история в трудовете на европейските учени. Сборник. С., 1970.
  16. Страница от историята на българите в Северното Причерноморие. Сборник. Велико Търново, 1996.
  17. Българите в Северното Причерноморие. Сборник. Том четвърти. Велико Търново, 1995.
  18. Българите в Северното Причерноморие. Сборник. Том пети. Велико Търново, 1996.
  19. Българите в Северното Причерноморие. Сборник. Том шести. Велико Търново, 1997.
  20. Младенов, С. История на българския език. С., 1979.
  21. Полyхроniа. Сборник в чест на проф. Иван Божилов. С., 2002.
  22. Заимова, Р. Арабски извори за българите. С., 2000.
  23. Древните българи в основите на световната история, материалната и духовната култура и цивилизацията. Сборник. С., 2005.
  24. История на българите: потребност от нов подход. Преоценки. Сборник. Втора част. С., 1998.
  25. Николов, Й. Увод в общата медиавистика. С., 1994.
  26. Петкова, Д. Старобългарска литература. Част II (XIII–XVIII век). С., 1987.
  27. Божилов, И. Културата на Средновековна България. С., 1996.
  28. Начев, В. Български надписи. С., 1994.
  29. Проф. Фехер, Г. Ролята и културата на прабългарите. С., 1997.
  30. Владикин, Л. Царевград Търнов. С., 1991.
  31. Етническият проблем и националният въпрос на българите. Сборник. Пловдив, 1994.
  32. Ахридъ. Кърджали. Сборник. 1978.
  33. Археологически открития и разкопки през 1984. Сборник. Сливен, 1985.
  34. Тържество на словото. Сборник. С., 1995.
  35. История, изкуство и култура на Средновековна България. Сборник. С., 1981.
  36. 1300 години на стража. Сборник. Второ преработено издание. С., 1981.

ПРИЛОЖЕНИЕ

Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186–1460) – генеалогия и проспография. С., 1994, с. 489 (Табло I).

* http://litopys.ua/синопсис/old 17_09.htm

** http://litopys.ua/grab/hrab.htm

*** http:// litopys.ua) литовска хр./sofon/sof 16.htm

БИБЛИОГРАФИЯ

  1. Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186–1460) – генеалогия и просопография. С., 1994, с. 25–246.
  2. Христоматия по история на България. Т. I. С., 1978, с. 77.
  3. Пак там, с. 77–78; 88–89; Писмо на хазарския каган Йосиф до Хаздай ибн Шафрут, 961; Еврейско-хазарская переписка X века. Ленинград, 1932, с. 91–92 (Превод от иврит на руски език: К. Коковцов. Превод от руски на български език: Константин Каменов).
  4. Тъпкова-Заимова, В. Така беше някога… 3. Алексий Комнин прогонва печенегите. С., 1997, с. 112.
  5. Georgii Acropolitae Historia, ГИБИ, т. VIII, с. 151–213; Theodori Scutariotae Compendium chronicum, ГИБИ, т. VIII, с. 214–303.
  6. Тъпкова-Заимова, В. Така беше някога… С., 1997, с. 112.
  7. Гоф, Ж. – Във: Комсалова, Р. Социално-икономическите проблеми на Средновековна България в българската медиавистика след Втората световна война. Пловдив, 2000, с. 1.
  8. Страбон (I в. пр. Хр.–I в.). География. Книга VI; I. Москва, 1964, с. 236 (Българският превод на 17-те книги на Страбоновата „География“ е по руското издание. Превод от старогръцки език: Г. А. Стратановски. Превод на български език: Димитър Чиликов, Тодор Панайотов и Константин Каменов); Плиний Стари (I в.). Естествена история. Античная география. Книга шеста. Составитель: М. С. Боднарский. Москва: Государственное издательство географической литературы, 1953 (Превод от руски на български език: Константин Каменов).
  9. Бичурин, Никита. Собрание сведений о народах, обитавших Средней Азии в древние времена. Том II. Цянханшу. Гл. 95. с. 186–188; Шицзи. Гл. 110.
  10. Димитров, М. Археологическите култури на Сибир и ние, българите. – Във: Сборник на Международната научна конференция – Варна, 15–16 ноември 1997 г., с. 101–102.; Грумм-Гржимайло, Г. Памятники карасукского этапа в Центральном Казахстане. – В: www.vehi.net (Превод от руски на български език: Константин Каменов); Окладников, А. Неолит и Бронзовый век Прибайкалья. Часть III. Москва–Ленинград, 1955, с. 9–10 (Превод от руски на български език: Константин Каменов); Каменов, К. Небето помни. Протобългарската държава. Варна, 2000; и Масон, В. Лунният зикурат в Каракум. – Във: Вокруг света, М., 1974.
  11. Златарски, В. – Във: Известието на Михаил Сирийски за преселението на българите; и The Chronografy of Gregory Abu’l-Faraj…commonly known as Bar Hebraeus, 1225–1286.
  12. Български апокрифен летопис от XI в. – Във: Старобългарска литература. Т. III. С., 1983, с. 61 (Превод от препис от XV в., запазен в черногорския манастир „Николац“. Автори на превода: Б. Ангелов и Ан. Милтенова).
  13. Мушмовъ, А. Монетитý и печатитý на българскитý царе. С., 1924, с. 67.
  14. Раковски, Г. Няколко речи о Асеню Първому, великому царю българскому и сину му Асеню Второму. – Във: Българийо, майко мила, С., 1967, с. 200–212.
  15. Ангелов, П. Средновековната българска дипломация. С., 2004, с. 203–256; Иванъ Асень II (1218–1241) от проф. Златарски, В., с. 1–55; Обществено и стопанско развитие на България при Асеневцитý от д-ръ Сак©зовъ, Ив., с. 112–148; и Иванъ Асень II като образъ на национално съзнание презъ време на робството от Йоцовъ, Б., с. 187–227 – Във: БИБ. Т. III. С., 1930.
  16. Касий, Дион. Римската история. ИИТМ, с. 375 (Превод на български език: Б. Геров, по изданието Dionis Cassii Cocceiani Historia Romana, rec. L. Dindorf, J. Melber. Vol. I–III. Lipsiae, 1890–1920).
  17. Писмо на папа Инокентий III до цар Калоян от края на 1199 г. – Във: ЛИБИ. Том III. София, 1965, с. 308–327. Писмата са по изданието на Иван Дуйчев.
  18. Иванов, Й. Две местни имена: Кушница и Мождян дере. – Във: В чест на академик Владимир Георгиев. С., 1980, с. 236–237; и акад. Георгиев, Вл. Тракийският език. – Във: Тракия, Пловдив, 1976, бр. 3, с. 137–155.
  19. Граматика на старобългарския език. Сборник. С., 1991, с. 527–549; 111–123; Мирчев, К. Старобългарски език. С., 1985, с. 31–33.
  20. Юрукова, Й. Българските средновековни монети и печати. – Във: История, изкуство и култура на Средновековна България. Сборник. С., 1981, с. 73–83.
  21. Проф. Никовъ, П. Църковната политика на Иванъ Асеня II. – Във: БИБ. Том трети. С., 1930, с. 65–111.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

 

  1. Ангелов, Д. Към въпроса за царската власт в средновековна България. – Във: В памет на Александър Бурмов. Сборник. С., 1973, с. 158–166.
  2. Петров, П. Владетел и власт във Втората българска държава. – Във: България 1300. Институции и държавна традиция. Т. I. С., 1981, с. 161–186.
  3. Международна конференция „Византийското културно наследство и Балканите“. Сборник. Пловдив, 2001.
  4. Дюканж, Ш. Византийска история. С., 1992, с. 60–76.
  5. Спиридон йеросхимонах. История во кратце о болгарском народе славенском 1792. С., 1992.
  6. Хрониката на Константин Манаси. С., 1992.
  7. Раич, Й. История на всички славянски народи и най-паче на болгари, хорвати и серби. С., 1993.
  8. Сакъзов, Я. Българите в своята история. С., 1993.
  9. Акад. Державин, Н. История на България. Т. I. С., 1947.
  10. Пастуховъ, Ив. Обща и българска история. Пловдив, 1926.
  11. Овчаров, Д. Човек и добре да живее, умира. С., 1992.
  12. Койчева, Ел. Асеневци. – Във: 681–1948 из историята на българската народност и държава. С., 1993, с. 64–76.
  13. България в световната история и цивилизации – дух и култура. Сборник. Варна, 1996, 1997, 1998, 1999, 2000, 2001.
  14. Милтенова, А. Текстологични наблюдения върху два апокрифа. – Във: Старобългарска литература, кн. 11, С., 1982, с. 35–55.
  15. Българската история в трудовете на европейските учени. Сборник. С., 1970.
  16. Страница от историята на българите в Северното Причерноморие. Сборник. Велико Търново, 1996.
  17. Българите в Северното Причерноморие. Сборник. Том четвърти. Велико Търново, 1995.
  18. Българите в Северното Причерноморие. Сборник. Том пети. Велико Търново, 1996.
  19. Българите в Северното Причерноморие. Сборник. Том шести. Велико Търново, 1997.
  20. Младенов, С. История на българския език. С., 1979.
  21. Полyхроniа. Сборник в чест на проф. Иван Божилов. С., 2002.
  22. Заимова, Р. Арабски извори за българите. С., 2000.
  23. Древните българи в основите на световната история, материалната и духовната култура и цивилизацията. Сборник. С., 2005.
  24. История на българите: потребност от нов подход. Преоценки. Сборник. Втора част. С., 1998.
  25. Николов, Й. Увод в общата медиавистика. С., 1994.
  26. Петкова, Д. Старобългарска литература. Част II (XIII–XVIII век). С., 1987.
  27. Божилов, И. Културата на Средновековна България. С., 1996.
  28. Начев, В. Български надписи. С., 1994.
  29. Проф. Фехер, Г. Ролята и културата на прабългарите. С., 1997.
  30. Владикин, Л. Царевград Търнов. С., 1991.
  31. Етническият проблем и националният въпрос на българите. Сборник. Пловдив, 1994.
  32. Ахридъ. Кърджали. Сборник. 1978.
  33. Археологически открития и разкопки през 1984. Сборник. Сливен, 1985.
  34. Тържество на словото. Сборник. С., 1995.
  35. История, изкуство и култура на Средновековна България. Сборник. С., 1981.
  36. 1300 години на стража. Сборник. Второ преработено издание. С., 1981.

ПРИЛОЖЕНИЕ

Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186–1460) – генеалогия и проспография. С., 1994, с. 489 (Табло I).

* http://litopys.ua/синопсис/old 17_09.htm

** http://litopys.ua/grab/hrab.htm

*** http:// litopys.ua) литовска хр./sofon/sof 16.htm

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *