Коренът – Константин Каменов

МИГ РЕВОЛЮЦИЯ

(поетична книга, завършена на 25.XII.2015г.)

***

Съзрях те, мила, в твойта стая

и като музиката тих

в любов се нежно пак заслових

и го изплаках моя стих.

 

А като цвят зашепна във ръката,

цветът роден ми от душа,

със съ́лзи го сгодих в съдбата,

а  за любов ми той запя.

 

И над съня ти го застелих,

за да те топли като в рай,

а ти ми шепнеш, че вали ти

и че е зима, че е май.

 

Но този цвят от мен дарен ти,

но този цвят не пят с перо,

си бяха съ́лзи в скръб засети,

там върху твоето легло.

 

И за да любя слово още,

и за да бъда сам в съдба,

си тръгнах с музиката нощем

с перо в ръката и със стих в духа.

 

СИРАЧЕ

 

Кравите, спокойно,

                бавно

из полето се разхождат

и пасат треви зелени.

 

Аз като дете самотно,

                 тъжно

към небето все поглеждам

да ме мене някой вземе.

 

Имам си животни,

а семейство нямам.

Кой да ме обича?

 

Та затуй пред Бог редовно,

му говоря колко страдам

и му думите все сричам.

 

Скръбно ми е на полето,

с панталоните продрани.

 

Расна сам самичък ден и лето

а мечтая за тиранти.

 

Братята са ми душата,

Майка нямам – пак и́ пея,

 

а сънувам само братя

и възпявам вечно нея.

 

ДЕЛО

Тежката сълза на вола

е побрала

скръб на сто вселени,

 

а на миг от него,

край разцъфнал храст,

звънколикат,

 

в труд вглъбени,

цяло село

от пчели на вечността.

 

ЕТЮД ОТ НИВАТА

 

Цветът прескочи

     гамата

     на своята тоналност,

над бистрото поточе

     и над сламата

     край селската баналност.

 

А облакът, поднасящ

     мълния,

     почерни небесата.

Градушката из пасбище

     напълни го

     и посребри зеленината.

 

Това е августовски миг

     предесенен,

     а слънцето предвечерно напече

и парата се вдигна като дим

     небесно,

     ухае и на влага, и на вечер.

 

САМОТА ТЕМЕНУЖЕНА

                                        на Нашия свят

 

На полето край реката,

под върба съвсем лежерно,

си захвърлих сам съдбата

в угарта безкрайна, черна,

 

че любимата забравих

и на школото след прага

сам със „Сбогом” ги оставих.

От света след туй избягах,

 

че ми бе и горко, мрачно,

трудно бе ми да живея

сред света на суетата, злъчно

дето всеки все се смее.

 

Сам на ъгъла във двора

все тъгувах тихо. Клето

под дървото, във простора

виснах в примка сред полето.

 

РАЗЛИЧЕН ОТ ХОРАТА

 

Две очи различни вечно имам 

само аз във този скръбен свят.

 

С тях си любя, с тях обичам,

с тях живея в собствен мрак.

 

И съм сам един в живота,

и съм сам един в скръбта.

 

Хем като дете обичам,

хем обичам от тъга.

 

ВРЪЗКА

                         на Митко

Гълъби накацали

площада.

Дете…усмивка

тича между тях.

Гълъб

крилата си разтваря.

Дете се кланя.

Миг от тишина

и фестивал

на гълъби…

Забава

за детската душа.

 

МЕЖДУ СВЕТА И ИЗВЪН

                                              на сина ми

На всички врати

с показалец почуках.

В торбата си пълних

и напълних

всяка болка.

Попрегърбен,

от света тихо тръгнах

усмихнат,

че в него

са се вред разцъфтели

веч любов

и веч радост.

 

ЧАРОДЕЙНИК

 

Листата свирят –

крила на пеперуди.

И дирижират клони

музиката на дъжда,

а вятърът ги гали,

сякаш той проронил   

е искрената,

майчина

сълза.

 

Небето се усмихва

през мисълта на облак.

 

ЕСЕНЕН ЕТЮД

 

Листа във багри от зелено

чрез охра прерисуват се сега,

 а голи клони се разресват

над почервената река.

 

За пролетта полето плаче

със сухи, угарни сълзи

и като поглед на орача

вятър по нивата пълзи.

 

Дълбоко нейде над гората

след слънцето престъпя вечерта.

Звезди навсякъде в небето

танцуват трепетно като в жарта.

 

А вол, приклекнал край мерата,

проронва своята сълза,

не от скръбта сред тишината,

а пред съня до заранта.

 

КАДЪР ПУСТОТА

 

Под нивото на водата,

при безветрие студено,

музиката няма ноти,

а е мисъл уморена.

 

Тя звучи, но като мрак

и шуми, но като взор.

В патетичния пасаж

шепите и́ са простор.

 

А когато е лирична,

като камъче виси

в сухите простори

над любящите води.

 

Музиката в дълбините

е изригнала душа,

недостъпна за ушите

на човешки същества.

 

СМИСЪЛЪТ                                                   

                                  на Петър Драмов

Ще бъдем гонени.

Ще бъдем бити,

но заслужава си.

Да се живее,

когато бебе

ще проплаче,

а с него птица

ще пропее

си заслужава

и да бъдем бити.

 

ЗАТОЧЕНИЦИ

                            на Илия Бешков

Със сърца във свят без трепет

строшени са като камбани.

Души, изплакали си сълзи

сред грях и теменуги, и страдания.

 

Погледи, обхождащи браздите,

орат дълбоко с въпроси-плугове.

И нито миг, и нито дъх не просили са

заточеници  в свят на полумъртви.

 

ТРАДИЦИИ

 

Цял народ дрипав

пред стената изправен.

Отново мишена

за стари оръжия.

 

Залп и изстрел.

Миг мълчание

и ужас вековен –

строените живи са.

 

Дулата са неми.

Куршумите мъртви.

Души не повяхват

пред пагони-проклятия.

 

Души разцъфтяват

край нивя запустели,

рало да дирят,

мечти си да сеят.

 

ПАМЕТНО

                към Ежедневниците

Кръчмите препълнени,

препълнени с михлюзини

и кавги, и свади,

блъскат, псуват се крещят,

 

а пък баровете празни,

ала пълни със измамници

и изтънчени лъжи,

и изтънчений разврат.

 

Домовете все са пусти.

Баба, дядо, няма празници

и дечица, но без татко, майка,

в скръб. От глад реват.

 

Ежедневие вековно.

Всекидневие без памет.

Утро е и стават.

Тръгват, падат, мрат.

 

Нощ е.

Утро е.

Ала няма изгрев.

Няма вече свят.

 

Болка е

Страдание.

Що било е хора?

Що било е и да бъдеш брат?

 

СЪЛЗАТА НА СЛЕПИЯ

                         Вечно губи, който твори.

 

Нейде по пътя в Живота,  Живота,

радва се някой и крещи ли, крещи.

Друг привел  е глава, нещо шепне през сълзи

и скърби  ли, скърби.

 

Та се с мисъл поспирам

да засловя му слово

за мрак от тъгата

и с крила  от  мечта.

 

Па от хора стаени,

от усмивки прозрение

и бразди от тегоба,

вая, галя, творя,

 

но  изтръгвам сълза

из сърце си покрусено,

за да мога във шепи

дар от болка да даря, да даря.

 

 

Скръбта му да скърша

из Мрак да изтръгна,

със мене да водя

след  миг самота,

 

па макар и да бродя

между хора все слепи

из живота на хора

по Пътя, из Пътя.

 

ДЕТСКО ПОЛЕ

 

Душата ми насити се със облаци

и дъжд във нея заваля.

Затуй след век от наказания

пред огледалото разплакан се видях.

 

На миг поне, на миг мълчание,

на дъх един от свят към светлина,

расте си цвете от страдание,

повяхва цвете от тъга.

 

А аз стоях и съзерцавах,

а аз мълчах с въпрос в очи:

Защо за век си все дете останах?

Защо и този свят се с мен прости?

 

Пак иде утро,

а цветята все  растат.

 

НЕСПЯЩИТЕ ДУМИ

                                      На Христо Фотев

Тичам без дъх.

Сам се гоня.

Когато отварям очи

няма звезди

в мойта нощ.

Що изпъстрено

всичко е в скука

и безкрайно самотно

след разходки

на котки

в кубичните форми

на нищото? Що?

Трябва да чакам

часове

под клепачи отпуснати,

за да мога

отново

с аромат във гърдите

да река:„Господи,

с дар дари ме

отново

и аз се прекланям пред теб!

Благо давам ти,

благо даря

за поредната сутрин!

Амин!”

„Свят, ела

да се видим отново

с ежедневни очи

на кафе!

Днес ще почна

От третата дума

на втория ред,

за да тръгнем

по разговор нов

и да взираме в себе си

нови Вселени.”

 

Туй написах от мене,

когато не спах

в своя сън.

 

СКИТАЛЧЕСТВО НА ПЕСЕНТА МИ

 

И пак се върнах

в тоя кървав ден.

Догаря, след като е прегорил

и всеки взор и всеки дъх смутен

на интелект непобедим.

Приижда нощ. Приижда мрак.

Сако на закачалката.

И пак

глава на масата.

Боли,

от болката, че тръгна си

боли,

но тръгна с масата

от луди и безмозъчни глави.

Сред мрак

сако на закачалката.

 

 Тъга и скръб, в обидата от чашата

за да гори,

в главата и във мозъка мълчание

да прегори,

за да родя се след страдание

и с утрото след празнота

сред нова грозна красота.

В града прохождаща след тишината

пак се преражда и тълпата.

 

И отново все на път.

И след дома

от кът на кът

пак търся те като мома.

 

 Ще те открия там,

при твоите приятели,

пияници, но все ги знам,

че са над тебе те влиятелни.

А нощ със смях,

със кикот, с веселба,

преминала е с жлъч, без грях,

с безмозъчни слова

все веселяли се,

а аз един в дома си

напил съм се

и писал станси ,

ала написал съм го за света,

за теб и твойта суета.

 

 Но…след като отново те изпратя

и разделя те с нощни братя,

ще заработя в тихо кафене

и ще се лее музика от стих, куплет.

Ще тракат нейде колелата

и на каруците в браздата.

Далеко, чак накрай света,

не слушат тях, а моите слова,

защото те са част от светлината

като теории на светилата.

Макар, че са от светъл мрак,

за любовта са вечно знак,

а всяка виолетова печал

поднасям като моминската жал,

че идва време за жена

да се обърне тя, но от мома.

Тъй моя пишещ ден отмина

и към дома си пак заминах,

а кървав залезът си бе,

както и вчерашно небе.

 

Смутен,

отчаян и сломен,

когато от любов в душа

положих я върху листа

и  мислих си:”Какво аз бях,

уж писах, а пък все рушах

и още съм си възхитен,

а пред дома съм покрусен?”

Слова все слових бистри,

чисти,

а мислите ми бяха бриз,

о, Орис,

Орис!

 

Сако на закачалката.

Духът сломен.

Домът ми празен.

Мечтите поразени,

а аз съм мразен

от най-обичаната ми жена,

която е сега една

в тълпата на мъже.

Ще впримча туй въже

и ще увисна тъй красиво.

Последна чаша алкохол.

  ***

Денят отново се възражда.

Красива и бучаща тишина

е миг след смрачината

и миг пред светлина,

а от гредата на тавана

виси виси –

въпрос от сутринта. 

 

ПО МИ БЕ…

 

Пак се върнах

към един без пара ежедневник.

Пак се шляя

овехтяла и дрипава, малка птича сълза.

 

Беше скучно,

когато се скитах

сред долни от алчност пети.

Онемях от почуда

па намразих и себе си,

че си списвах и стихове във душата си ням.

 

По-красиво ми бе

да играя с врабчетата.

Да говоря със мъртвите.

Да премръзвам в студа,

но да чакам любов

да излезе от извора,

да пристъпя на пръсти

върху миг тишина.

 

Да си бъда самотник във век на чудовища

по ми бе.

 

МИГЪТ  РЕВОЛЮЦИЯ

 

Ни оръжието, ни душата

вече за прераждане готови са.

Утихнал е светът, утихнали са хората.

Безсмислието всичко трови.

 

Един пияница объркано възпява,

за клони на дърво държащ се, възпява той войната,

а всички улици са празни, пусти

и тишина, и тишина във тишината.

 

Напрежение в киловолтажи

забременило е мъртвясал град.

Птичка да подхвръкне само

и революцията за духовен свят

 

ще изригне от енергията на последния умрял,

там пред магазин за хляб

дето е пребит

някога си. 

 

Танас Динов

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *