Коренът – Константин Каменов

НЕСЪТВОРЕНИТЕ МИ МИГОВЕ

   Залез виненен изпращаше деня. Само преди миг, в началото на вечната алея в парка, жена, с по-велико недоволство към живота и от алкохолик, на когото в кръчмата не са достигнали парите за трета чаша алкохол, едва не ме помете както вихър пчеличка кацнала на цвете.

   Сякаш се запъхтях от стрес и седнах на дънера, който досега не бях и забелязал, че съществува. Градът вече не съществуваше, защото сам живеех в него, та мисълта, че срещнал съм жена, още ме люшкаше из бурята на разума.

   Седях. Седях привел глава, докато прозрачна сянка не допря до усета ми и не ме вкара отново в почуда да приповдигна вежди, а и да повдигна очи.

   Дете. Малко, плахо, крехко…Толкоз бяло личице, че и чистотата на светлината не би могла да спори с него. Сякаш не съществуваше.

   Живот тук нямаме, а…Дете!

   Цветята ронят се от скръб в радост, както е в моята душа – дете с устни нецелунати. Не още устни любили се, ала на кротост, благост. Русолееща косица и очи над сърнени, по-големи и от моите, дето немеят у почуда.

   Говорим си със словото от мимиките на носа и на устните, и на очите. И се разбираме играещо си.

   Наведох се да взема в шепа мравчица и да му я даря, дар от мен си.

   Няма! Дете! Дете тук, дете там – няма! Щука се лицето ми на где ли не, като въпрос объркан, но…

   Залезът се беше поразходил вече и в сумрака…долавям, сякаш полъхът нашепва ми. Себе си в дете съзирал съм. И мечтите, и надеждите в мене си, но през дете виждал съм се, ала в огледалото на светлината точно пред нощта. Не с моите очи, а с очите на дете в дете поемал съм и миг от творчество дошло, ала останало несътворено.

Танас Динов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *