Коренът – Константин Каменов

БУХАЛЪТ и ПЪТЯТ КЪМ АДА

 

 

 

 

великото произведение на Рембранд "Синдиците"

великото произведение на Рембранд „Синдиците“

БУХАЛЪТ

                            На майка България

                           1985 година

I

Загърнат в шала си

и с ръкавиците без пръсти

потупва тялото си,

за да не замръзне.

Ни въглен в печката,

ни жар в душата,

а по стъклата шари  леден мрак.

Избуха бухалът:”Ще мрем. Е, няма как!”

II

Униформени духове

патрулират в главата.

Болен мозък загива

във хладна бърлога.

Всеки клетник е бухал

заточен във мрака,

всеки клетник заглъхнал

като точка в тълпата.

Мъдреци в мъдростта си,

лихвари в  златото,

управленци във власт,

а народа във мрак

свойта участ проклинат

като най-долен враг,

но защо ли щом после

ще рекат:”Няма как!”

III

Времената затрили

с пръст и пясък словата

и светът се объркал

в тишина от безсмислие.

И иззидал стена

да запази душата си,

но в затвор се превърнал

с решетки от истини.

Та камбана не ритнал

пред смъртта си със крак,

тишината ехтяла:

„Няма как, няма как!”

IV

Милиони отрудени

в ранни зори,

със горящи в умора

кървящи очи,

бързат пак и пак

към устата на звяра.

Нито капка почивка,

всеки дъх е умора.

Песъчинки от тази

безбожна земя,

животинки загубени

пред дъха на ламя,

от зората зловеща

до ковчезния мрак

те се трудят до смърт

и шептят:”Няма как!”

V

На кръста разпънат,

с хули пребит,

вей му вятърът

изподрания шал.

В расо от кръпки,

но с вяра покрит

гледа бухалът

този свят жалък.

Със брада като Господ,

със коси като ангел,

а във погледа свети

отчаяние свято.

И при студ лъхащ

от всички страни,

и при таз светлина

без лъчи от надежда,

без да страда от злоба

и без поглед да свежда

със Господния знак

към страдалци

поглежда

и запява,

опрощава:

„Няма как, хора,

Няма как!”

VI

Ветровете разнасят

студ и мрак, из полята

тръни, клони и листи

се търкалят навред.

Бог възкръснал е, нейде

далеч от земята.

Няма хора

а само

зверове,

зверове.

Ала слънце изгрява,

земя се пробужда,

хора разтъркват

отново очи.

Светът е  възкръснал,

а птици прехвъркат:

„Чурулик,

чурулик,

чурулик!”

 

ПЪТЯТ КЪМ АДА

(последен вариант, преди да стане ПЪТЯТ ПРЕЗ АДА)

 

Разкалян път от пот на хора.

Избеляло черна синева.

Прегърбено небе от злоба.

По свински грозна красота.

 

Всички светли простори са скръбни,

защото ги виждам през мойте очи.

Светли простори от болка набъбнали

и сълзи без мечти, и сълзи.

 

Дрънчат камбаните на мрака.

За кръв и мъст трещят, бучат.

А конвоират гарвани Зората

и всяка светлина кълват, рушат.

 

Сградите с изтръгнати прозорци

ме гледат като множество слепци.

Очите им големи, ала празни.

Студено ми е, Боже! Студено ми е, чуваш ли?!

 

Има Бог във Небето, няма Бог на Земята.

Тишината е вплела венци от тъга.

И над тях коленичил пак за милост се моля.

Няма милост обаче в Свят обсебен от Мрак!

 

Един разпъва майчино сърце,

друг птица със прекършени крила,

а нейде мие в кръв ръце

озлочестеният Пилат.

 

Крещят веригите на Мрака,

поели към зловещи дълбини.

От мъртвите, що с себе си повлякоха,

желязото им почна да ръжди.

 

Разкалян път, но вече няма хора.

Кой ще опише синевата след гнева?

Дори и Господ е оклюмал от умора

и от страданията на Света.

Константин Каменов

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *