Коренът – Константин Каменов

ЗАДУШНИЦА ПРЕДИ ГОЛЯМАТА ЗАДУШНИЦА

 „Единствената радост на този свят е да започваш”

Чезаре Павезе

   Има един миг, който преди ден отново похлопа на прага на дома ми, където врата нямам.

   И  краят на този миг отново изтръгна от мисълта ми онази тежка сълза, която съм поемал с печал и от лицето на вола, там, далече, на мерата. Сълза „побрала скръб на сто вселени”.

   Седя в празнотата на деня и сред пустотата на света, а всичките мисли като вихър са само в един миг. При толкова вселени, при безначалието и безкрая на света, всички мисли са с мажоритарността на Шопен и с минорността на „Покойници, вий в други полк минахте…”

   С тази сълза, издълбала нова бразда от крайчеца на окото до устните, се изнизаха толкоз кадри от онзи мой свят, който всеки си тачи като най-съкровен и таи. Бих споделил само първите мисли, за света когато бях още дете все слушах с усмивка печална и с молив в ръка „Концертната симфония” на Моцарт. Време, когато хора разтревожено ми повтаряха: „Кога ще пораснеш? Станал си вече на двайсет години.” И имаха някакви големи очаквания, и болката им бе голяма, и заживях заради тях по тяхному, за да избърша болката им, но тайният ми стих завършваше с:

„Аз пак съм си останал същият,

макар че съм се променил.”

   Заприиждаха като чуден повей и онез красиви дни, когато сякаш Седмият от горе ни събра шестимата земни в Интелектуално звено „Корени”. И се задълбахме откъде ли не в древности и потайности български. Правехме го от душа, но също тъй и кой от где ни видеше даряваше от душа и своето си. Стовари се обаче Денят, когато границата бе достигната. Опитвахме се да спрем и го оповестявахме на лекции, сказки и конференции, но сякаш никой не приемаше и когато някой срещнеше, когото и да било от звеното очакваше да дадем още, а тези мигове ни претовариха, защото не би могъл да дадеш повече, от туй което можеш. Бяхме претоварени и с отговорност. Тъй една малка разработка за неканоничната революционност на „Зенд Авеста” е труд, побран в разработките на поколения учени от различни области, но и в насъбраните кратки сведения и малки факти на хора от цялата страна. При подобна ситуация си отговорен не само да удовлетвориш истинността на предходните проучвания и златното сечение получено от тях, но и неизмамно да удовлетвориш очакванията на всеки, помогнал с нещо.

 

 

Първа снимка на част от ИЗ "Корени". Тодор Дичев, Димитър Чиликов, Гено Лазаров и Константин Каменов (от ляво на дясно)

Първа снимка на част от ИЗ „Корени“. Тодор Дичев, Димитър Чиликов, Гено Лазаров и Константин Каменов (от ляво на дясно)

   И го обсъждахме. И спорехме. И дискутирахме само в звеното си. И не товарехме никого с въпросите и мислите си. И често отговор за нас си нямахме. Тогаз написах поредното си дълго поетоплетство, за което приятели по перо ме упрекваха, че съм прекалено мрачен. Туй бе от „Най-хубавите дни от живота ми”, завършващо със стиха:

„И разговарях си единствено с умрелите

В най-хубавите дни от живота ми.”

   Май на никого покрай нас и не дадохме шанса да усети, че ежедневно бяхме с всичко мъртво българско от последните 14 хиляди години, защото всички ни гледаха постоянно в барчетата, където свършвахме научните си дела. Все пак звеното ни издържа още десет години, след което само за няколко месеца си отидоха трима от него, а днес съм сам с още Един, чието име не се споменава. При тази ситуация отговорността не намалява, а се прехвърля връз плешките на едного, в душата му и мислите му. И сякаш теглиш върволица от препълнени каруци към върха. И колкото и да си пред умиране не можеш и да си починеш. Един ти казва „Длъжен си!”, повтаряйки ти на другото ухо „Твойто всеки може да го прави!”

   Слушайки само втората част от „Концертната симфония” на Моцарт си повтарям и Есенин:

Цветята шепнат ”Сбогом!” Знай,

сърце, оттук ще си отида

и няма никога да видя

любимата и своя роден край.

   И 5 години търсех начин, по повод 15 години от издаването му, да издам третото издание на „Небето помни – (прото-) българската история”, и всичките врати бяха все затворени, и зазидани, и едва на 20-тата едно издателство протегна ръката си и книгата стигна до хората, които все я търсят.

   В деня преди Задушница ми разпечатаха корицата, за да я погледна цветово и за грешки. Това е и мигът, за когото почнах тези думи. На шестима познати подред се обадих, за да го споделя като миг равен на една детска радост. Шестима бяха и „заминалите” си от „Корени”. Но вчера след поканата, при отворена душа, която няма и врата никой не влезе.

   И си мислех доста пред не разгорялото огнище: „Събираш болката, за да отървеш другите от нея и да избършеш скръбта из-под очите им, но при случайно отронена от душата ти дума, пак вземе, че изтърколи и дума скръб, дума тъга. Друг те упреква „Стига с тез мрачни мисли?” и как да го попиташ „Има ли ги още? – Има ги!”, когато не искаш той да си я спомни? Навеждаш виновно глава. Извиняваш се и тръгваш си. Цял живот си живял за другите и в единствения миг на радост, толкоз малък, но и тъй голям, нямало е как да го запечаташ в една усмивка срещу себе си, излъчена в лицето на приятел. Сякаш всеки искал е тоз миг на радост да съхрани ти го и да остави го да бъде само твой си. Ал̕ живота ти разбираш не чрез себе си, а чрез туй що душата срещу теб показва ти,  сторил ли си ил̕ не сторил си. Тъй миг прекрасно нежен и щастлив стоварва се пак върху теб, но по-тежък от страдание и болка.”

   Денят преди Голямата Задушница споделях тези мисли и усещания на умрелите приятели, а след туй на няколко си мравчици и изсъхнали цветенца в градината. Към тях завърших със стиха си:

Не съм от този свят.

Каквото имах казах го,

но никой не разбра.

При мен ли липсват думите

или край мен са без душа?

Не съм за този свят.

   Но след този стих се сетих за думите на Чезаре Павезе  и към всекиго, прочел предходните слова, ще се обърна с молба: „Остави тези думи да са малкото изплакани теменужни тъги от Душата ми и не ги приемай на сериозно, защото туй, което все си мисля е продължение на смисъла от италианския писател :

„Тръгвай по-често и избирай всеки нов път да е към все по-добро, и все по-красиво. Имам капка радост, моя си. С любов от мен приеми я! Дар дарявам ти, за да не попивам на всяка крачка чужда болка. Най-после да  мога да променя и стиха си:

Едно пръстче за мама,

друго пръстче за татко,

трето пръстче за кака

и четвърто за батко.

 

Цяла шепа с бонбони.

 Няма пръсти за мен.

Как тогаз да посоча

за какво съм роден?”

Константин Каменов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *