Коренът – Константин Каменов

ДУДУЛ

По разказ на Атанас Пе́йков

за ритуала Лада в Странско

   Еднаж, ко́га бе нашʹто големо въстание у Македон’ята, сʹбра ни целата чета войводата Ефрем Пардалев, па ми веле:

  – Поно, с попут ке одʹте у Гурбетито в Българʹя. Зем’те и Тена Кондева, а пушки, пищове, ками, сите оръж’я тук ке остаите!

   – Оти, войводо? – ми прокапа́а солзи от оч’те – Нем’ веч ʹора у че́тата! Сите другаре ги утепа́а. Кой ке се бие за нашʹта пуста свобо́да?

   А попут Гьорги тури я ръ́ката на мойта у́ста па ме сецна:

   – Ай, млъкнай веке! Яз ке ти велям по пътут оти ке од’ме!

   На другийот ден, у дзарана, ме ча́ка попут у края на го́рата и ми рече:

   – Йот’ се заба́ви толькоз?

   А язе първум му ръ́ката бацнах, нал’ е он свят чо́век, а сетне му велям:

   – Войводата рече оти од’ме по рабо́та и язе свалих комитските дре́и. Турих си онез’ секаш к’ йодʹм на лойзето. Турих си загии с дльги ногавици.Ама бели белички! Женʹта секаш  у Ва́рдаро ги е прала. Турих абата и дльгата беля кушуля.Амʹ целийот бел ся нагиздих. Ем дзвездите веке чезнува́а, алʹ язе си светум. Сетне дзиврите с дулама турих. Женʹта тогаз до́де и она зе поясут ми, а катʹ го зауви́ва връз мен, та чак до дзастрата. Дльг. Дльг е он, ти велям. Ама цъ́рвен. Турих и кундугунут. Женʹта среса́а ме, па ме целу́на и рече без дож у они ʹора да не одʹме. Етʹ ме веке. Готов сум язе за рабо́та.

   А попут засмел се и ме тупа по гръбнакут па кажува:

   – Арно, арно! Доста си ломил! Дай да тръгнайме!

   По пътут ни настигна и Тена. Она бе в комитските дре́и. Попут у расо. Салʹ язе за рабо́та сум се приго́твил. Тогаз попут велʹше дека седум ʹора из Гурбетито са убиени по Македонʹята йот башибозук. Они биле най-знатните люде. Па и учени. Се́га голем мор настал в туй се́ло. Три месеца веке немʹ дож. Животни у́мрат. Жито, домате, овошки, все ке изго́ри.

   Попут и язе моиме пеперуда да чинʹме, как му велеше на ритулут Тена. Градушкарят мойʹме да викайме, дож да да́де. Затуй бай Ефрем бе ни изпра́тил. Он знаʹше оти свобода без ʹлеб нема, а и ко́га ний са бийме други ʹора немой страда.

   Ко́га стигна́аме и говори́еме с ʹорта се ра́збра дека они са го вика́ли дождут. Ай, ай, ай! Не са го чинили как требу́а. Йощ пролетта са го вика́ли. Жално мий стана, оти нема́а поп и даскал нема́а, нит же́на катʹ наша Тена.

    Попут им рече дека Герман так не се чини. Они пък му веле́а не Герман, а Лада илʹ Орфена. Тена Пеперуна илʹ Пеперуда му думʹше. Никой незнаʹше, как мен, оти он е Дудул. Язе тихо, тихо, пред сите так му велех, па си засучам мустаките оти арно е как комит Дудулут да ме види. Так ке се упла́ши и ке развърже чувалут со целийот дож. Ко́га у село, Дудул еднаж сторииме, и на Сʹети Илия му речех да изсипе чувалут. Женʹ ми тогаз, йощ малька, сирак бе. Бабʹте нея на Дудул стори́а, а язе, налʹ я бех веке залюбил, с бабʹ ми, сипех и́ брашно на главʹта от нашʹта кътьа. С другʹте ваа песен пеех:

   „Дудул йоди низ селто,

   Ой, Дудуле, Мили Боже!

   Дарувай го, мила чино, Дадульто,

   Дадульто сос ситто

   Да е сита годинта!“

   Тогази и брашното сипех и пак я фатях песента:

   „Дудулва стара макья в срет двори стое,

   В срет двори стое, Бога си моле,

   Бога си моле, дож да завърне,

   Дож да завърне, бирикетут да чине,

   Да са ранат сираци сюрмаси.“

   Ай, Дудулей, вай, Дудулей. Що викайне беше! Как се сетне дож изсипа.

   А под мустаки си йощ велям:“Се́га пак ке се изси́пе оти яз Дудул го знам и верно му кажувам.“

   Не помнум яз пътувайнето, но помнум дека след като се видейме с ората, они на попут Карам почнаа да му велят, оти на у́мреният поп так му велели. Тена, Тона остая, алʹ Трандева. В тоз род я прекръсти́а. На мен пък дедо Танас. Яз немʹх и трийсеʹ годинʹ, а дедо стаях. Алʹ так требува, оти ʹсеки си имʹше ра́бота в нихната Лада. Попут  о́ди при другʹте па им рече, на другийот ден, кой, кога, нечто ке чине. Разбраʹаме се и с Тона, а язе наме́рих е́дно де́те маленко. Немʹше йощ седум годинʹ, алʹ му велех да ми даи тефтерут и мо́лив да ми даи. Незнаʹха они да велят арно и саках язе да го спишувам да го секи разбе́ре.

   Я занесе вечерта попут е́дна малька фигу́рка, дека мязаше на грозен мож, у баба Гроза. Он я бе напра́вил йот глина, сос слама. Ста́рʹта же́на я виде и от пе́чеше ʹлябут у пещ, фърли таз грозна пущина у жарта. Попут рече на мъжут и́, демек на мен, оти се́га яз требуваше да сум и́ мъжут:

   – Бай Танасе, утре, вземи тази грозотия. След молебена, тя трябва да е печена. Ще я закопаем у Азмака до Язмичката!

   Налʹ попут си бе из Филибето, он как филибелия веке си велеше. Немше музика у думʹте му как у назе.

   На дзарана язе я ʹзех. Грозна бе она, алʹ упе́чена. И оти сите беа веке край църква „Сета Богородʹца“, довта́сах при тех.

   Младата моми́чка Тонка, илʹ Тена, я беа направиле как Дудул. Цела в бела, опърпана роба и на главʹта с венец, а и ме́нче у ръ́ката. И ги чуям они ора из се́ло дека веле́а, па се скара́а:

   – Тя е Лада!

   – Не бе, Орфена! Виж и́ венеца от върбови клонки! Колко сухи треви има в него, а най-отпреде, на челото този цветен магарешки бодил.

   Не саках да им слушам туй бърборене и се манах у училището. Там, е’дна же́на, как даскал, бе ги наредила дечинята и они кажува́а „Отче наш!“

   Попут ни изви́ка и назе, а дечинята, как во́йска, се упъти́а строени. Тогаз бай Танас, ал другийот, не язе, викна на унуй, малечкото, що ми даде тефтерут:“Танасе, ва, къде е Орфената, ва? Не га видя!“ А оно се озърта и незна що го пита дедʹ му. Язе и тоз говор го чух малько разва́лен. А старийот му изви́ка йощ по-силно:“Къде е кака ти Тона, ва – Лазарката?Днес тя ще е Орфената!“

   А! Що се тук случи? У туй се́ло незнаха що думат! Е́дин дума Лада, друг кай Орфена. Танас пък вика Лазарка. И ний Лазрка у се́ло имаме, алʹ она е в друго време. Тогаз ги попут прекъсна, оти молебенут аха да прекъсне:

   – Къде е Тончо?

   Един мож отзаде се оба́ди:

   – Тук съм, отче!

   – Ти ще носиш иконата на Свети Илия – градушкаря.

   Алʹ он не сакʹше, оти е́дна баба му рекла да не вери у попски магии. Ай, сакън! Ритуал ке се прова́ли. Та язе я зех и тръгна́а сите след мен и попут, през мегданут, до първата кукья. След туй бе е́дна подковачница. Там бе кръстопътут. Попут ги наръси ʹсе сос сʹете́на во́да, дор и дукянут на Тончо поръси. Тогаз Тона силно задума, а сите след нея повтори́а:

   – Дай, Боже, дож, да се роди рож!

   Накрай селʹто имʹше мост, а рекʹта идела из големийот и малкийот сувать.Сите се обра́тийме на изток и се прекръ́стийме, а Орфената Тона, сиреч Дудул, заи́гра танц, боса по тре́вата. Сетне зе да пей:
       „Въх, въх, въх, дядо Господи,

       спри облака с градушката,

       да не дойде ъф пулето,

      ъф боаза до курийта,

      дето има пойни птички,

      пойни птички в гнездата,

     дето мътят си ицата.“

   Имʹше думи детʹ не мойх ги запишум отʹ не ги знаʹх:

   „ Дай ни, Боже, ситен дъждец,

   да се роди едро жито,

   едро жито в нивите,

   трева по морави,

   тъмни листья ъф кутийта,

   ъф лузяту сочно грозде…

   Ний пък носим зливни фръки

   пълни с ябълки червени,

   фръки носим и куреси…

   Въф, въф, въф!

   А пък догудина…

   на нивата със съ’рпа,

   с кошница ъф лузету,

   с торба ъф бъхчътъ,

   с ябълки ъф ръките…

   Пиу, пиу, пиу!“

   Она го пак спя, а язе си велех нашта песен, под мустаки. С нея беркетут го носех. Брей! И други моми́чки почна́а да игрʹят. Откъде Тена знаʹше тез думи? И у прахта се затаркаля́а. Попут ги спре. Во́да им даде из бъклица. Дечинята бацкаха иконта у моите ръ́це. Сите продължиа след попут къмто аязмото. Тамо Танас малкийот изро́ви с ръ́це дупка в зе’мтя. Пръстите му кръв пусти́а. Попут сипа во́да как кръс, а с кандилʹто три ктъга стори. И я зако́па грозната пущи́ня с гла́ва на изток. Сетне он покръ́сти сите по главʹта. Язе сам се прекръ́стих. И се врати́име у селʹто.

   Вързах си тефтерут. Мушнах го с бохчата, пълна с ра́на, детʹ ни дадо́а за из пътут. Приготви́име се да си одʹме. Тогаз закапа дождут.Немʹше градушка. Ората се целува́а, па ни изпрати́а.

   Тръгна́аме към четата. Тефтерут за войводата го пазех, оти он бе заръ́чал. Ко́га се врати́йме немʹше я веке четата. Сите изклани. Турени на ска́ла да ги видʹме и ний, и кой га мине по пътут. Алʹ и башибозукут нашʹте го бе́а изтепали. Голема касапница, а ний дож вика́име. Дзверим ся с попут и с Тена. Сетне ги погреба́аме сите наше другаре. Яз, сал на жента велех как сме измолили дождут, а она се радуваше. Бог ми рече, оти за мен се она радува, дека яз не сум бил из тоя голем калабълък, ко́га сите са у́мрени. Далʹ да не викнум сега дож, да ги вра́ти Дудул  илʹ Дедо Боже? Как капки. Илʹ  тоз път ний при тех да одме?

   Вай! Вай! Дудулей! Що се лу́чи? Немʹ за нас свобо́да с дож и с умрени.

(Този разказ бе оформен години по-рано в друга събитийна композиция и с ритуал разиграл се в малко по-различен вариант. Това се случи според думи на възрастна жена, чрез Ениджевардарски диалект, без разказът да види бял свят. След години, по думите на Атанас Пейков го преработих в събитийно тукашния разказ, но чрез чирпански диалект. Бързата кончина, сполетяла Пейков,  на когото отдавам почитта си за разказа, не успя да ме остави спокоен по въпроса за лексиката на разказа, поради което го върнах отново в ениджевардарския диалект.)


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *