Коренът – Константин Каменов

ГОСПОД ОТ 13 СТАЯ НА ПСИХИАТРИЯТА

Eternal spirit of a chainless mind!

Brightest in dungeon – Liberty

                                 G.G.Byron

 

„ Ти, вечен дух на разума неукротим,

 

ти, Свобода, най-ярка си в тъмниците…”

Дж.Г.Байрон

   В началото…

   Бе скътана махала Козя пътечка сред борова гора. Някъде в планината. А в нея, сред мегдана, се кипреха дванайсет, грубо измазани и рехо белосани, схлупени къщурки в ежедневна тишина. Хорицата, все незнаещи годините си, живинки.

   Кацнала на скалата, над махалата, вековечната психиатрия държеше пулсa на живот. Сградата и́ бе използвана в древността за църква в непревземаема крепост. Душата и́ се носеше от хищната физиономия на доктор Петков. А край него, жужу – жужу, ден след ден четирите сестри попълваха камари с картони, изписваха сведения, анализираха десетилетни изследвания, водеха дневници. Тишина след тишина…

   Тишина и тайна забулваха и присъствието на махленския идиот Береа Е. Под вида му едва ли някой и от старците би припознал трийсет и три годишен мъж. В самотника на мегдана махленците ежедневно съзираха усмихнато, с козя брадичка и чалма на главата, рижекосо, светлооко, луничаво ветреещо се борче. Окъсаните му парцали по мършавото тяло, досущ като туй на старците, си бяха част от бедния пейзаж.

   И дъжд, дъжд, та се накисна все…А като замлъкна, Береа Е пак се клатушкаше в тъмни зори. Едничък. На мегдана. След туй вратите на къщурките заскърцаха по ежеутринната схема, сякаш развалени тонове от медна тръба. Eдин връз друг дядовците се мернаха из мегдана. Па след туй потънаха зад домовете си. Дим се заизнизва из комините и зачуруликаха из прозорчетата бабите. Коя ква гоздба захваща.

   И тогава…

   Из козята пътечка, идеща в Козя пътечка, надникна към мегдана престаряла коза, подкарвана с шибойка от Илай Сабаатин. А Береа Е посочи с пръст чуждомахленеца и се зазори ухилен, подпявайки преповтарящо:

   – Береа-е-е-е…береа-е-е-е…береа-е-е-е…

   Чрез туй негово заекване, някога съмахленците го бяха покръстили. Та тъй човекът, който не можеше да изрече каквото и да е друго слово, нявга получил името си.

   Береа Е доближи смаян козаря. Дотътрилият се, през дългия дъжд до махалата, Илай пусна изпитателен поглед в танцуващите очи на идиота.  Последният, неиздържайки на взора от немахленски поглед, промени заекващата си фраза в мантриращо песнопение. И другият излъчваше неговото лъчезарие, и имаше  същите дрипи, но го смущаваше с дългите си руси къдрици и брада. Та Береа Е затанцува около Илай, разглеждайки го в цялост.

   И дядовците…

   Заприиждаха край двамата, привлечени от продължителното, нехарктерно попейване. Образуваха край тях малък, мъжки мегдан в мегдана. Гледаха ги, гледаха ги, та заслагаха в краката на Илай калемче след калемче. Бяха ги подготвили днес за ашладисване на растящата, някъде зад къщичките, едничка овошка в махалата. Та поставиха Големия си дар в ногите на Божия им дар.

   Чудо…

   Човек дотътрил се до Козя пътечка. Кой си бе нявга представял!? Ни деца се тук раждаха, ни някой махленец умираше. Ежедневие ежедневно, преповтаряно, но седмично, с мисъл у всички – да си отиде по-бриже и пак да се завърти.Вечер да си легнат, да заспят гушнати дядо у баба, а с туй и топлина от човешко излъчване отново да се усети. Но сега всичко мъжко са звереше, под вежди ли, под мустаки ли, в туй ново, дето, освен човек, що ли може да бе!? Козата обикаляше във вътрешната част на мъжкия мегдан и с меенето ил блеенето си, даде начало на по-дива от ръченица мъжка песен. Всеки бърза да изрече името си преди другите па се хване за червения си пояс като бабаит. Ала елечетата им не бяха никак бабаитски, а гиздени, гиздени от бабини бродерии. Они пък се беха понадпреварвали коя ще „изпише“ повече шарки на своя си дядо. И когат всеки изрече своето си име, когат светлина от усмивки озаряваше Береа Е и чуждо махленеца, стоящи в сърцето на мегданчето, задъхаността бавно се застопява. Настана  странна тишина. Шарки тишина и покой не мръдваха ни миг, ни два, ни три.

   И в следващия миг…

   Ах! Августовска буря в таз цветна пролет, загърмя от билото. Грозни облаци, пресвяткащи и придружени с гръмежи от светкавици зараздраха тоз живнал, по друг начин за минута, свят. Мегданът мъжки се разтури и изгуби. Береа Е се клатеше единствен с козйото си заекване, а до него Илай се усмихваше смислено към шибойката си. Козата и тя, стреснала се малко, надничаше уплашено, скрила се зад краката му. Че кога в таз махала нявга ветрец е минавал, та днес идеше буря!? Тръпнещи след изненада, чакащи в уплах, шарещи очи зяпаха из мрака на ситните прозорчета по стените на махленски къщурки.

   Но изведнъж…

   И мракът из небето изчезна.Гръм и светкавици стопиха се, а когато облака от прах се вдигна високо, високо над махалата, на мегдана бе спряла мъничка каруца. Теглена от някакво изстрадало магаре, ала препълнена етажно от четири жени в бели манти и касинки на главата. Всред тях лъщящо теме на плешиво грееща глава. Жените, сякаш служителки на медицината, скочиха от каруцата и в нея се открои стегнат, дребен костюмар с мънички, но луднали очички, с лице подобно на череп в кожа. Останал прав в „превозното си медицинско средство“, посочвайки с дебелата показалка към Илай, подвикна му троснато:

   – Кой си ти бе? – а под лупите на очилата, забляскаха зловещо черните зеници.

   „Доктор Петков! Ужас! Нещо ще се случи. Махалата може да изчезне!“- трепереха в страх увити, дядовци на ежедневието, а бабите им пък си затананикаха над днешните си гозби и с радост ги пресищаха с подправки.

   Илай се усмихна с мисъл слънчева и даде на Береа Е шибойката си. Па и връв една за козата в дланта му сложи, а идиотът пак се закози вместо звук на камбана:

   – Береа – е – е – е…Береа – е – е – е…Береа – е – е – е!

   – Тоя са я чалдисал щом дори не ма и поздрави! Турете му една от наще ризи и го вържете за каруцата! – изкомандва Петков на сестрите и те се юрнаха към чуждо махленеца – Ще го заключите в стая тринайсет! Аз ще го изследвам от що се е чалнал. Ще му съставите едно дело, а старите архиви да подредите в кулата!

   За секунда сякаш всичко туй сториха и каруцата обратно потегли, изгубвайки се между дърветата по вечния Римски път.

   И всичко в махалата се пресъживи. След спрелите минути на живот, ежедневният шум продължи да тъпче по същите си стъпки, на старци, шаващи насам-натам. Само една коза бе обновила таз махала, но тя все обикаляше Береа Е и вписа се в непроменимостта на туй кътче от поднебесен свят.

   ***

   Големите врати на крепостта-психиатрия тежко и шумно изскърцаха, докато санитарят, който теглеше веригите им от вътре, успя парадно да ги отвори докрай. И тържествено каруцата навлезе в двора, а вързан, зад нея прибягваше ту наляво, ту надясно , па падаше и влачен бе, натъкнатият в усмирителната риза Илай Сабаатин.

   Опра́шен, натъртен на места и с одрано, кървящо тук-таме, лице, той бе развързан от каруцата, едва след като всички се наобядваха. С почит въжето бе подадено на психиатъра Петков, а той, със задоволство, подритвайки Илай с радост, че най-сетне е заловил един психясал, и дърпайки го като бивол към тринайсета стая, успя да го довлече до вратата.

   – Другарю Петков, май туй е било черква! – сепна го една от сестрите. Докторът бавно се обърна и я погледна като гръмовержец над рамките на очилата.

   – Да не си помисли, че не знам? Кой е тук психиатърът? А?

   А тя се сви виновно и се стопи някъде към параклиса, направен от всички тях като столова.

   Петков блъсна одрипавелия през затворената врата в храма, а тя с гръм се отвори от измършавялото тяло на Илай. Блъсна го и през дълбокия мрак от прах и сажди, та чуждо махленецът се строполи пред иконостаса с изтръгнати икони:

   – Тук ти е килията. Сутрин, обед, вечер – храна от нас. Лекарства всеки ден. Когато ти направя епикриза на заболяването, започвам активно лечение. До месец-два ще бъдеш чисто нов. Дори умислен. Сега лягай на плочите. Студени са и на тях се спи по-добре! – изрече речитатива си и тъй като Илай, още със захвърлянето му в този мрак от древност, бе на земята, Петков го срита между ребрата с острите си лъснати обувки, па тръгна за десерт към столовата.

   Още по време на обяда, за да отбележат деня, сестрите бяха сложили за маса иконата на Света Богородица с малденеца. А днешните столове сковаха от по-малките икони – Христос в Йерусалим, Влъхвите на поклонение, Свети Йоан Кръстител, Свето Разпятие Христово, Свети Иван Рилски и Света Петка Българска.

   От параклиса се чуваше обедно веселие с кръчмарски песни. Носеше се аромат на вино и гълчава от букет псувни към майката. А санитарят мушна под вратата на тринайсета стая канче, пълно с трохи от сухар за Илай. След това пък седна на тревата в двора и загриза хляб и сирене с някакви треви, и лански чесън.

   Както и в махалата, тук дните също си носеха ежедневната си вечност. Една сестра в кулата се качва и носи възможно най-тънки папки, за да има що да върши догдето слънцето залезе.

   Друга се опитва да сготви нещо. Аха да стане и загаря. Та пак наново и наново. Чак до не знам си и коя по ред манджа. Таман пред времето за вечеря, вземе та е сготвена и всички след туй я ласкаят за вкусотията.

   Трета попълва картон след картон. То всеки е само за Илай, а данните едни и същи, но уж да го попълни вече па вземе та счупи молива, задрасквайки страницата. След туй пак същото и същото. Накрая подпис и печат. Готово, но…

   В който и човек, от таз крепост-психиатрия, да се съзре човек ще види все вековечно безсмислие на празнота и безделие, за съхранение на уж човешката същност и за запазване на безхаберна работа.

   Само психиатърът Петков се лъкатушеше сред някакво различие.Някой път скъса покълнали цветчета, за да ги стъпче с токчето на обувката. Друг ден разтваря химически елементи от най-зловещ вид във вода, пък сетне пръска с тоз разтвор  из дворното пространство на своето си царство. И камъни троши, гори икони, и още, и още. Дела с най-различна, но хищна, същност, които поддържаха у сестрите висок респект, почит и тачене.

   Санитарят…кой го знайше? Толкоз другите се бяха вглъбили във формулата на  свойто съществуване, че той за тях се бе превърнал в сянка и сякаш вместо своята съзираха него. Та нищо не прекъсваше моделът им на безсмислие, живян в доволие щастливо.

   И при туй дередже…

   Три седмици се сякаш  изнизаха, откакто заключиха последния, ала единствен досега, психясал. Тогаз и нещо застърга по дворната врата, та изведнъж нахлуха разбърканици от думи в главите им. Па зашариха и луднаха очите им. Че мисъл, по-дълга от три думи, кой нявга от тях си бе навързвал в ума?! А дращи ли дращи туй нещо! Ша земе да я издяла, да я събори или да я изцапа таз крепостна врата.

   – Санитар, нарамвай веригите и тегли! – строго подвикна Петков, а сянката пак придоби човешки, попрегърбен, облик и нарами огромната верига. Хващайки голямата халка затегли тежко, ала мощно.Очите му се ококориха,та тъй се издуха, като мускулите му по време на работа. След миг буксуване в прахта, където с краката си изрови дълбока дупка, огромната старина се поотвори и вътре се промуши козата, която Береа Е бе пуснал на свобода, за да се храни и да скита.В полукръг, готови като за атака, докторът и сестрите с остър поглед я пронизаха. Срещу им, мършавата и изцапана коза повдигна глава и ги зазяпа с бръчки от мисли под големите очи. След туй се закози:

   – Ме – е – е – е…Ме – е –е – е …- и спря.

   – Санитар, влизал ли си при чалдисания? – нещо сети се Петков.

   – Не! – присви се в отговора си онзи и от човек пак в сянка се превърна, но този път уплашена. Пробягваща оттук – натам през двора.

   – Сестри?…

   – Не! Не! – в хор от два гласа отвърнаха и те.

   – Как се казва? – започна да чупи пръстите си докторът.

   Този път мълчание, по-тихо и от таз коза.

   – След мен! – изкомандва Петков и поведи в пантофи, по пижама поведе, полузаспал, целия си медицински персонал. Те пък, след него, несресани след сън, по нощници и боси, придвижваха се залитащо.

   Вратата на тринайсета стая бе непомръдната. Прозорците закепенчени с ръждясали железни плоскости на панти. Петков се ухили победоносно и с рамото си строши вратата. До входа просветваха купища от канчета с трохи. Не пипнати.

   – Махнете железата от прозорците, за да го видим де се крие тоя!

   И влезе, опипващо с пантофките си, в тринайсета стая. Блесна слънчев лъч. И друг. И друг. Всички прозорци засветиха, а храмът на психиатрията блесна по-силно срещу тях.

   Сестрите нахлуха и се стопиха зад гърба на Петков, огромен в мислите им, малък в пространството и в живота. Тишина, след тишина. Никой не искаше и в мисълта да изрече туй що виждаше. Затваряха очи, за да не бъде вярно, но все през цепките на миглите поглеждаха през миг, през два. Нямаше човек. Празно бе, а целият иконостас отново в икони. Стенописи пак разказваха от стените. Нямаше ги партийните девизи, както го бяха изрисували преди да захвърлят чуждо махленеца.Над тях, от купола, ги кръсти и ги гледа Христос Спасителя.

   – Защо го търсите? Няма го!

   Никой не се обърна, а зад гърба им Береа Е отново им изрече същото, но те не слушаха. Шастисани стояха от туй споходило ги зло. Усмихнат на себе си, в притвора на храма, Береа Е си взе шибойката, изпусната на земята и се подвикна към двора:

   – Коза, я, дай да си ходим от този свят и да се разходим из Света!

Па се изгубиха нанякъде…

(Следва вечно продължение на човешки живот, в безсмислие и неразбиране на Смисъла,  исторически преповтарящ до безкрайност за нескончаем разказ…)

 

Танас Динов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *