Коренът – Константин Каменов

РОЛЯТА НА БЪЛГАРИЯ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА И МИРНИТЕ ДОГОВОРИ, ПРОИЗТИЧАЩИ ОТ НЕЯ

Константин Каменов Интелектуално звено „КОРЕНИ”

   Темата е изключително интересна поради факта, че почти не е разглеждана в цялост от българската историография. По тази причина съдържа в себе си и заряд на предизвикателност. За да преминем към основните моменти в нея трябва да прегледаме фактите в тяхната ретроспективност, която довежда до събитията, носещи идеята на темата ни. Предварително обаче ще направим уговорката, че поради изискванията на Литературния институт към БАН от 2001г. за структурата на рефератната форма, нямаме възможност да поднесем повече фактология, която от своя страна да потвърди изводите, до които сме достигнали.

   Заради отбелязаната причина веднага ще започнем с процесите довели до Първата световна война,  която се превръща в основен фактор, довеждащ  до формирането на тоталитарните системи. Според либералните възгледи, за да се достигне до военен конфликт с подобни мащаби в новото време, основни катализиращи причини са преструктурирането на световното икономическо богатство. В този аспект най-важни са преразпределението на капиталите, природните ресурси и преместването на световните борси. Двата основни фактора в този процес са най-крупните финансови играчи и потребителите с техните нужди, липси на определени стоки, традиционно потребление и налични капитали, които могат да влязат в обръщение. Тази позиция за възникването на глобален световен конфликт се възприема и от икономистите, както и от повечето партийни структури, като разликата е единствено в изразните средства, с които се обясняват причините, движещи  до събитията.

   Считаме, че постройката на разработката ни, предлага възможността да поднесем и една по-интересна, но доста пренебрегвана гледна точка по уводния ни въпрос. Става дума за възгледите на философска школа, която преди самата война, а и след нея има голяма популярност сред научния свят, а оттам и в останалата част на обществото при модерните държави от тази епоха:

   “Първата световна война: юли 1914 – ноември 1918 г.

   Анри Бергсон разказва, че когато на 4 август 1914 г. разгърнал вестника и очите му попаднали на голямото заглавие: Германия обявява война на Франция, имал внезапно възприятие за невидимо присъствие, като че ли някаква митична фигура е избягала от книга и спокойно се е настанила в стаята му. Като всички, които са били деца по време на френско-пруската война през 1870-1871 г., той живял 12 или 15 години с идеята, че предстои нова война, а след това със смесеното чувство, че една нова война е едновременно вероятна и невъзможна. Сега Бергсон разбира, че това събитие, чието очакване е изпълвало изминалите 43 години с безпокойство, вече е настъпило и въпреки ужаса му пред катастрофата не можел да не се учудва на лекотата, с която абстрактната идея за война се превръща в живо присъствие. Тази война, както я виждаме ретроспективно, е гръм от ясно небе и драматично прекъсване на марша на Европа към щастие и просперитет, но на много съвременници тя изглеждала като неизбежен изход от дълга поредица конфликти, заплахи, местни войни и слухове за война, ако не и като освобождение от непоносимото напрежение.

   През 1914 г. европейската цивилизация в нейния връх била конфонтирана с последните остатъци на варварството. Турската импеpия. Само съперничеството между европейските сили попречило да cе нанесе смъртен удар на болния човек, както с наричана Турция тогава. Но от семето на дракона се издигат новите балкански страни. Едва освободени, те започват да потискат собствените си малцинства и да се борят една срещу друга. Тайни терористки организации, ангажирани преди това за борба с турците, сега се използват като общи политически оръжия. Млади хора, които се наричат патриоти, се обучават за терористи, за да бъдат използвани за престъпни политически интереси.

(…)

   Обстоятелствата принуждават много хора да размишляват за причините и смисъла на войната. Когато през 1915 г. Фройд публикува Мисли за времената на воина и смърт, той следвал едно течение, в което били ангажирани много изтъкнати мислители. Един водещ немски кардиолог, Г. Ф. Николай, който бил в затвора за пацифистки идеи, написал Биология на войната. Други, като Артур Шницлер във Виена или философът Ален във Франция, записват данни, които по-късно се оформят в книги.

(…)

   Лотар настоява, че Австрия е единствената страна, в която може да живее, на което Фройд отговаря:

   В колко страни сте живели досега?… Също като вас, аз идвам от Моравия, и също като вас, аз изпитвам несломимо чувство към Виена и Австрия, въпреки че за разлика от вас, аз познавам и нейната тъмна страна.

   Тогава Фройд написва:

   Австро-Унгария я няма. Не мога да живея на друго място. За мен емиграцията е изключена. Ще продължавам да живея с остатъка и да си представям, че това е цялото.”(Еленберг,А.,Откриване на несъзнаваното: история и еволюция на динамичната психиатрия,С.,2006,с.931-939)

   Подобни възгледи на психоаналитици от всички европейски страни, показват, че сред тази школа от мислители като най-важна характеристика се откроява страха и ужаса от войната. Второ, но не по-малко значимо е становището им, че тези сблъсъци водят най-вече до глобален разпад, на мястото на който се очаква да възникне нещо зловещо, непознато до този момент на хората.

   За да анализираме същността на договорите свързани с края на войната ще направим и конспективен преглед на българските военни действия и обзор върху възвърнатите или отнети територии по време на военните действия. Първо ще обърнем внимание на Добруджанския фронт.

   На 1 септември 1916г. страната ни обявява война на Румъния. Само 5 дни по-късно, на 6 с.м., българските войни унищожават в Тутракан 60 000 румънска армия. След това падат Силистра и Добрич, а северните ни съседи са поставени под угрозата от капитулация. Като част от Антантата, Русия веднага изпраща в помощ на румънците армия, състояща се от 61-а и 115-а пехотна дивизия, Трета руска конна дивизия, пехотна дивизия от сърби и хървати, живеещи в Русия и артилерийски корпус. Само тези сили са равни по численост на действащите в Добруджа Трета българска армия в състав I, IV, VI и Конна дивизия. В помощ на българите са 25-а турска дивизия от слабо обучени сирийски араби и германска бригада от 4 дружини. Редом с руснаците обаче се сражават пет румънски дивизии и една конна бригада, артилерийски полкове и картечни роти. Руско-румънските сили общо са от 70 дивизии, докато срещу тях са 43 български и 19 съюзнически. Особено важно е да се отбележи, че руските военноморски сили, които подсигуряват фланга на другите си войски, са в състав от няколко нови броненосци, стотици миноносци, десетки крайцери, подводници и катери. Артилерията им покрива почти половин Добруджа, а срещу тези сили българите могат да противопоставят едва 6 остарели миноносци от типа на „Дръзки”.

   Когато на 5 септември предците ни водят ожесточени боеве край Добрич, руската 61-а дивизия започва атака на нашите позиции около града, подпомогната от 6 свои ескадрона. „Летящите ескадрони” обаче са избити до последния човек от атакуваните български батареи. С нечувани загуби е отблъсната и руската пехота.

   След няколко дни пламват боеве по цялата фронтова линия в Добруджа – от Дунав до Черно море. Българското командване едва успява да събере и противопостави само нестроеви войници , между които са готвачи и санитари, както и граждани-доброволци от Добрич. Те са въоръжени с пушки на убитите в предишните дни. Така се достига до една от най-куриозните битки през Първата световна война, след която, независимо от многото жертви, остава усмивката  на военните историографи от различни страни. Ето и преглед на самото сражение. Стъкмената набързо българска „войска” напада с „ура” и на нож руските позиции. Техните бойци приемат храбро боя, но след кратко стълкновение се разбягват с „ура” към по-задните си, укрепени линии. Тъй като пада здрач и същевременно объркани от бойния възглас, собствените им картечари от тила ги възприемат като настъпващи българи и ги помилат с няколко откоса.

   На 7 септември в битката е вкарана и сърбохърватската дивизия, която, по думите на ген.Христов, „…се оказва летописец на събитията”. Това е най-коравия противник на Добруджанския фронт, изправен срещу българите. Тази дивизия за малко не пробива нашите позиции. Тогава обаче се появява ген.Колев, бесарабският българин, който с конната си дивизия удря противника във фланга и тила. Така тези сърбохърватски войни изчезват почти изцяло под сабите на конницата ни. Големият Герой от този ден на войната, във целия западен печат, е Конната дивизия на ген.Колев. Освен че попълва дупките в тила, тя разкъсва вражите позиции, напада във фланг и изненадващо налита, подредена като походна колона в дълбокия тил на противника. Нейният начин на водене на бой, навлиза във всички военни учебници, като знаменателни остават и думите на немския генерал Гудериан:”Учил съм се на танкова война от действията на ген.Колев с конницата му в Добруджа.”

   След провала си край Добрич руско-румънските оцелели войски се изтеглят в Северна Добруджа на готовата Кубадинска позиция. Тя е на няколко километра от линията Кюстенджа-Черна вода. Същевременно през пристанището на Кюстенджа руската страна стоварва попълнения от артилерия и казашка конница. Румънците пък насочват не влизалата досега в бой Трета армия срещу едноименната българска.След безуспешната ни атака на Кубадинските възвишения (17-19 септември),нашата Трета армия преминава във временна отбрана, а силите сякаш отново са в превес на страната на противника. Трикратното му превъзходство в числен състав и настъплението на руските войски на 1 октомври, носи ентусиазъм  в държавите от Антантата. Атакувани са височините край с.Енгес и Казичи, както и българските позиции при Бетаул и Софулар. Цял ден обаче, многократно по-малочислената от руснаците, Трета българска армия отбива атаките им. Привечер в контраатака тръгва дивизията на ген.Колев. Както е прието да се изразяват участниците в събитията и историографите „МРАЧНАТА СЛАВА НА БЪЛГАРСКАТА КОННИЦА СМРАЗЯВА РУСИТЕ И ТЕ СЕ РАЗБЯГВАТ.”

   На 19 октомври Трета българска армия започва мощна атака на Кубадинските възвишения и пробива позициите на румънците на 21с.м.. Единствено руснаците оказват някаква съпротива на войните ни. Особено страшна е битката на Кубадин, в която 4-а пехотна дивизия шест часа се бие „на нож” с русите. Освен че дивизията на последните е унищожена, българите пленяват и бойното й знаме. По-късно са пленени още две знамена на други руски дивизии. Оцелелите им части се предават на Трета българска армия. Дивизията на ген.Колев се подготвя за нова атака източно от река Серет, когато се получава телеграма от немското командване да спре настъплението. Така се установява пасивен фронт по споменатата река в Молдова между българи и руси.(виж: Димитров,Б.,Войните за национално обединение, 2001.)

   Това се случва през началото на януари 1917г. и в цялост, представените до тук бойни събития на Добруджанския фронт, в които най-активна роля имат българите, оказват голямо въздействие върху събитията свързани с набързо подписаните капитолационни договори на Русия и Румъния пред България.

   На 3 март 1918г. Русия подписва капитулация пред България,Германия, Австро-Унгария и Турция, с Брест-Литовския мирен договор. По правилата на азбучния ред, България е вписана на първо място в този договор като победителка над Русия.

   Към групата на договорите трябва да поместим и един пренебрегван факт, който също има важно място в историята ни. Става въпрос за тайни преговори, водени между България и Русия веднага след Брест-Литовския договор. В него, накратко ще разгледаме каква роля е изиграл един близък съратник на Ленин, сражавалия се до този момент на Македонския фронт, полк. Стоманяков.

    Независимо, че както отбелязахме, сме вписани като първа държава, победителка над Русия, българските управници от този период са възмутени, че от огромния черноморски флот на победената държава, за България остават само 4 миноносеца. По тази причина, полк.Стоманяков, който се познава с Ленин още от Цимервалдската конференция, е приет от вожда на Октомврийската революция, на тайна аудиенция в Москва. Предложението на българската страна е да се разиграе кратка морска схватка край Варна, при която нашите военни ще посочат, кои руски морски съдове да бъдат пленени. От своя страна цар Фердинанд приемал задължението след войната да върне останалата част от флота на противника си. За тази услуга България иска да задържи за винаги два броненосеца, 10 крайцера, 30 миноносци и 5 подводници.

   Българското предложение се обмисля сериозно в Москва, но немската агентура вече е получила сведения за тайните преговори и заплашва с нова война Русия, както и че ще удари страната ни. След преценка на плюсовете и негативите от подобен сценарий, Ленин потапя целия черноморски флот край Новоросийск. Така се стига до иронията на датите, които си правят шеги с различни народи. 30 години след подписването на Санстефанския договор между Русия и Османската империя, където славянската държава е вписана като победителка, сега, отново на 3 март, 1918г.болшевиките подписват капитулация на Руската република. Като страна победителка, след прекратените преговори, водени между Стоманяков и Ленин, най-неизгодни остават клаузите на договора за България. Особено важно е да се отбележи, че Германия и Турция се противопоставят срещу присъединяването на Северна Добруджа към България. Този факт противоречи на клаузите от 6 септември 1915 г., когато  е подписан договорът за приятелство и съюз между Германия и България, придружен и от военна конвенция, в която се казва, че при евентуално присъединяване на Румъния към Антантата, България ще получи цяла Добруджа (до дунавските устия). В клаузите на договора е посочено също, че страната ни трябва да се включи във войната срещу Сърбия поне с 4 дивизии, за да подпомогне австрийците в затегналата се бойна обстановка. Германия обещава нов военен заем на България и оръжие за армията й. Но от българите се изисква “безусловен неутралитет” спрямо Гърция и Румъния, които все още не са се определили окончателно. По-късно при преориентацията на тези държави, страната ни подлага и тях, както и Сърбия под тотална обсада и т.нар. „светкавична война”. Най-важният  документ  подписан на 6 септември 1915 г. е тайната спогодба между България и Германия. В нея се обещава възвръщането на цяла Македония, както и част от сръбските земи по поречието на Морава. По подобен начин ще се развият нещата и ако Гърция влезе във войната на страната на Съглашението; българите могат веднага да окупират всички земи, заграбени от гърците след Междусъюзническата война. Най-после на 6 септември 1915 г. е сключена и една ратификация (поправка) на българо-турската граница около мястото на вливането на р. Тунджа в р.Марица.
     Всички тези договори, независимо, че са подписани в началото на войната, са също част от основната тема на реферата ни. Те повлияват най-силно за присъединяването на България към Централните сили и тя влиза официално в Първата световна война.

   На 23 септември 1915 г. правителството почва мобилизация, а на 14 октомври в специален Манифест цар Фердинанд обявява война на Сърбия. В него се заявява, че “Европейската война клони към привършване”. Призовава се българският народ да защити “родния край, поруган от вероломен съсед” и да се притече на помощ за “освобождение на поробените наши братя от сръбско иго”. След нападението над Сърбия съюзниците на Съглашението обявяват война на България.

   Българските войски настъпват по долините на реките Тимок и Нишава, както и в Македония. Атакувана от северозапад от австро-унгарски и германски войски, сръбската армия изпада в крайно тежко положение. Когато българите овладяват проходите в  Македония, тя губи възможността да се изтегли към Гърция. Настъпващите от юг съглашенски войски, които трябва да я подпомогнат, са посрещнати от Втора българска армия и след кръвопролитни сражения отстъпват. По настояване на германците нашите войски не преследват разбития противник. Така съглашенците се окопитват, получават подкрепления и създават устойчив фронт (Южния, Солунския фронт). По-късно България ще заплати с цената на десетки хиляди убити тази грешка. Силно оредели, сърбите са принудени да поемат на запад, през високите албански планини, като застилат пътищата с труповете на хиляди премръзнали войници.  Достигнали Адриатическия бряг, те са прехвърлени на остров Корфу с италиански кораби. Тук сръбската армия е реорганизирана и превъоръжена, за да бъде прехвърлена към Солун и до края на войната се сражава в състава на Източната съглашенска армия, т.е. срещу нас.
     През 1916 г. българските войски водят тежки боеве с променлив успех при Дойранското езеро, край планината Чеган, при завоя на р. Черна и на други места.

   Катастрофална роля за развитието на България през следващите години изиграва мирният договор, подписан с държавите–победителки в Първата световна война. Преговорите в тази насока започват още в началото на 1919 г., но се проточват до есента. Българската делегация, начело с Александър Стамболийски, пристига в Париж, затворена е в един замък и оставена без каквито и да е контакти с политическите среди. Самият мирен договор е представен на делегацията ни под формата на диктат. Подписан е на 27 ноември  1919 г. в парижкото предградие Ньой, откъдето става  широко известен като Ньойски мирен договор. Според поредния катастрофален мир България губи нови територии. Това са най-напред 11 000 кв. км. площ (т.нар. Западни покрайнини – Царибродско, Босилеградско, както и Струмишко, и редица села в Кулско и Трънско), предадени на новобразуваната държава Сърбо-Хървато-Словенско кралство (СХС-кралство). Освен това от България е отнета Западна Тракия (от р. Места до р. Марица), върху  която  е наложен кондоминиум (съвмесно управление на Съглашението), но по-късно тази област е дадена на Гърция. За 37 години България трябва да изплати под формата на репарации огромната сума от 2250 млн. златни франка. Наложени са и тежки натурални вземания – въглища, добитък, храни. България на практика е лишена от армия – наемната войска може да достигне най-много 20 хиляди души.
     Като прибавим към всичко това 100 хиляди убити по време на войната, рухналото селско стопанство, пълно обезверяване на хората в националния идеал, изпадане на страната в тежка международна изолация, става ясно, че общите резултати от трите последователни войни с българско участие чертаят твърде нерадостни перспективи за Царство България.

   Ето и част от възгледа по въпроса свързан с мирните договори след войната на нашия учен Георги Марков:

   „Генерал Стефан Тошев написа книга със заглавие „Победени, без да бъдем бити“. Наистина не е срамно да се признаеш за победен от една световна коалиция. Превъзходството не е в качествата на човеците, а според числеността на хората и оръжията. Голямата война могат да спечелят или загубят Великите сили, а техните съюзници трябва да ползват и да си теглят последиците в зависимост от своя принос. Победата се разделя между големите и малките победители, а поражението – между големите и малките победени. В края на краищата за българите остава само славата от битките, а териториалните придобивки се падат на съседите.

   България слага оръжие върху „14-те точки“ на президента Уилсън, а й се налага правото на победителите. Провъзгласените принципи на всенародно допитване и национално самоопределение се оказват желани заблуждения за тези, които се надяват на някаква макар и относителна справедливост. Когато наказват българите на Парижката конференция за мир през 1919 г., нейният председател Жорж Клемансо не пропуска да изтъква, че те си заслужавали Ньойския мир, защото са виновни за продължаването на Световната война с 2 години. Така била спасена Османската империя и отворен пътят на Централните сили извън континенталната блокада, а същевременно се попречило да бъде отворен пътят към Русия и там избухнала Болшевишката революция. Макар да се съдържа и известна истина в твърдението на френския първи министър, в историята освен истина има и справедливост. България скача в пламъците на световния пожар не за да осъществява германския икономически и геополитически план за „Средна Европа“ до Индийския океан, а за да „поправи неправдата“ от 1913 г. Това, че тя не успява да спечели достойния за нея мир съвсем не означава, че е виновна и неправа. В историята правото и силата често се разминават.
Ньойският диктат от 1919 г. потвърждава Букурещкия диктат от 1913 г. спрямо Добруджа и Македония, жестоката неправда, която българите се стремят „да поправят“ с участието си в Първата световна война. Съглашението не допуска плебисцит в „спорните територии“, като условие за мандата на Обществото на народите. Нещо повече, от българската довоенна територия са отрязани половината Кулско, Царибродско и Босилеградско (Западните покрайнини), както и Струмишко в Македония, или общо 2566 кв. км площ. Западна Тракия е отнета заедно с „ивицата“ по долното течение на р. Марица, за да бъде предадена на Гърция (8712 кв. км). Икономическият излаз на Бяло море е неосъществим поради неотстъпчивостта на победителите. Или както остроумно се изразява Александър Стамболийски пред гръцките делегати: „Вие ни запушвате портите и ни карате да минаваме през комина.“ Беломорието се оприличава на една протегната ръка към Цариград, която все някога ще се умори и отпусне.

   Обезоръжаването на България я прави незащитима в средеца на Балканите. „Доброволческата“ войска не може да надхвърля 20 000 души, чието основно предназначение е да поддържа обществения ред. Жандармерията, полицията и „горските“ не бива да са повече от 10 000 души. Пограничната стража се свежда до 3000 души. България няма право да разполага с танкове, бойни самолети и подводници, а военният флот се състои от 4 миноносеца и 6 моторни лодки, но без оръдия и торпеда – само за носене на полицейска служба. Същевременно победителите се въоръжават „до зъби“ и се заканват да поддържат „вечен“ следвоенен „ред“.

   Победителите пресмятат, че единствено те са понесли разрушения, загуби и щети, които победените са длъжни да им възмездят. България е натоварена да плати 2 250 000 000 златни франка с 5% лихва в течение на 37 години. „Виновницата“ поема и всички разноски по съглашенската окупация. Военните обезщетения, наречени „репарации“, не могат да бъдат издължени дори с цената на целия държавен бюджет, и то в злато. Общото национално богатство се оценява на около 8 000 000 000 златни лева! Над Париж обаче се носи отмъстителният вик: „Победените трябва да платят!“

   Договорът за мир от 27 ноември 1919 г. е внесен за разглеждане и приемане в Народното събрание. Всяко друго поведение означава възобновяване на военните действия и окупация на България от настръхналите за още мъст съседи. Правителството осъжда диктата с думите на опозицията, но Стамболийски не вижда как може да бъде отхвърлен и войната да продължи за България. Той залага на бъдеща ревизия с мирни средства „в името на онези принципи, прогласени от Уилсън“: „Неправдите не могат да бъдат вечни.“ За жалост, неправдите се възпроизвеждат с още по-тежки условия.

   Народните представители одобряват Ньойския договор за мир на 5 януари 1920 г., подчертавайки, че териториалните клаузи не са съобразени с правото на народите на самоопределение, нито е извършено допитване до народната воля, а наложените обезщетения не отговарят на икономическите възможности на разорената страна. „Доброволчеството“ във войската поставя България пред допълнителни финансови трудности и заплаха за вътрешния ред. Диктатът не подлежи на обжалване и влиза в сила с царски указ № 50 от 15 януари 1920 г. Принудителното ратифициране не означава признаване на жестоката несправедливост за българите, която не може да бъде справедливост за техните съседи.

   Обещаните от Уилсън „права и справедливост“ на Балканите си остават на хартия. Наложената силом съглашенска геополитика не признава допитването и самоопределението, а издига в култ „стратегическите граници по целесъобразност“. Главозамаяните победители въвеждат своя „Версайски ред“, при който „виновните народи“ биват наказвани заради греховете на техните политици. Четиридесет милиона европейци остават да страдат под чужда власт. Загубената Голяма война поражда обществени сътресения, граждански кръвопролития и създава основата за появата на тоталитарни диктатури. На всичко отгоре победителите стоварват върху победените и „вината“ за разпалването на Световната война.

   Маршал Фош изчислява невероятно точно, че всъщност не е сключен мир, а само едно твърде дълго примирие за 20 години! Наистина примирието не означава мир, а затишие до новата най-голяма война. Трайният мир може да бъде единствено справедливият, основан на високо провъзгласените „принцип на народностите“ и „волята за самоопределение“. „Малките“ победители се оказват „хищните чакали на голямата победа“. Така човечеството получава две десетилетия за „отдих“ между двете световни войни. Победителите се позовават на самия Бисмарк, че „договорите се сключват, за да се спазват от по-слабите“. После те допълват заплашително, че „ревизия значи война“. Победените обаче им отвръщат гневно: „Няма вечни договори!“ (Национална научна конференция по повод 85-та годишнина на Ньойския диктат (27.ХI.1919)
Издава:Съюзът на възпитаниците на Военните на Негово Величество училища, Школата за запасни офицери и Родолюбивото войнство и гражданство; доклад на Георги Марков, РАВНОСМЕТКАТА ЗА БЪЛГАРИЯ (1919–2004),С.,2004
)

   Наблегнахме на „предвоенните” договори, завзетите от България територии по време на военните действия, сключените в нейна полза договори преди същинския мир и окончателния за нас НЬОЙСКИ (след Версайския) ДОГОВОР. Тази последователност бе необходима, за да се проследи, какво печели страната ни от самата война и от всички договори до Версайския.Както се изразява цар Фердинанд пред един от следвоенните ни министри:”Нещастно стечение на обстоятелствата за страната ни.” Не бива да се пренебрегва обаче и факта, че въпреки тежките договори, наложени на България, тя излиза от войната с по-голяма (макар и незначително) територия. Както отбелязват немалко учени, тежките клаузи на Версайския договор (в частност и на Нйоския) са в основата на зародилите се впоследствие в Европа няколко диктаторски режима. Освен това, дори 14-те точки на Уилсън не успяват да смекчат тежестта на тези договори спрямо победените държави, което от своя страна, още с подписването на мира, заражда условията за възникването на нова война.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

 

Благоев,Б.Русия1917-1939.В.Търново,2001.

Бордюгов, Г., В. Козлов. Время трудных вопросов. Правда,30.09.1988.

Боффа, Дж. История Советского союза. Т. 1. М., 1994.

България 20 век-Алманах. С., 1999.

Влахов, Т. Отношенията между България и Централните сили по вре-

ме на войната (1914—1918 г.), С„ 1957.

Вълчев, Сл. За отношението на българското буржоазно правителство

н главното командуване към мирните преговори в Брест-Литовск (декември 1917—март 1918 г.)—Военноисторически сборник, 1958. кн. 1.

Гришина, Р. Возникновение фашизма в Болгарии 1919-1925 г.С.,1976.

Дами,А. Български съдбовни несрети. Пловдив, 19992.

Дичев,Б. Генерал Георги Танковски:воин, патриот, гражданин. С., 2003.

Даскалов, Д. Военноисторическн сборник, 1956, кн. 2.

Елемберг,А. Откриване на несъзнаваното: история и развитие на динамичната психиатрия. САЩ, 2006.

Извори за историята на Добруджа 1919-1941 .Т. 2. Съставители П. Тодоров и др. С., 1993.

История России в 2-х томах. Под ред. С. Леонова. Т. 2. М., 1995.

История России XX век. М., 1996.

Йелавич, Б. История на Балканите XX век. Том 2. С., 2003

Кастелан, Ж. История на Балканите. П-в., 2002

Кожинов, В. Россия. Век ХХ-й (1901-1939). М., 1999.

Конквест, Р. Жатва скорби. Новий мир, 1989, № 10.

Левандовский, А., Ю. Щетинов. Россия в XX веке. М., 1997.

Мельцер, Д. Б. Советско-болгарские отношения 1917—1935 г., Минск, 1975.

Мнлюков, П. Воспоминания. Т. II- М., 1990.

Национални проблеми на Балканите: История и съвременност. Сборник. С., 1992

Недев, Н. България в Световната война /1915-1918/. С.,

2001, II издание

Пайпс, Р. Русская революция. Ч. II. М., 1994.

Панайотов, П. Българо-съветски отношения и връзки 1917-1923. С. 1982.

Ратьковский, И., М. Ходяков. История Советской России. Санкт-Петербург, 1999.

Соколов, А. Лекции по советской истории 1917-1940- М., 1995.

Станчов,И., Дипломат и градинар. С., 2000.

Статистика за движението на корабите по българските пристанища

през 1913—1922 г. С., 1923.

АРХИВНИ ИЗТОЧНИЦИ

 ЦВА – Велико Търново

Фонд 1, оп. 1, а.е. №№ 137, 138, 139, 161,165, 167, 172, 202, 210,

213, 216, 228. 259, 268, 269, 270, 278 ; фонд 1, оп. V, а.е. №№ 122,

189, 205, 385, 388, 404 ; фонд 26, оп. 1, а.е. 47 ; фонд 58, оп. 1, а.е.

86 ; фонд 74, оп. 1,а.е.№№ 110, 112, 141, 145, 149 ; фонд 80, оп. I,

а.е. №№ 58, 78, 84, 85, 90, 106, 108, 114 ; фонд 80, оп. 2, а.е. №№ 1,

2, 70, 106 ; фонд 340, оп.1 а.е. 107 ; фонд 354, оп. 1, а.е. 19 ; фонд

364, оп. 1, а.е. 13 ; фонд 1638, оп. 1, а.е. 22

Архив на МВР

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *