Коренът – Константин Каменов

ПИСМОТО, КОЕТО ПОЛУЧИХ ( И ВЛЯЗОХ В ЗАТВОРА)

 Хал  Хабер

  Историята започна 3 години и 3 месеца преди жена ми да се прибере обратно в къщи.

   Бяхме на прага на развода, когато тя си тръгна. Нямаше никакви шансове да спечели делото за собствеността на имота. Всичко ми бе подарено още като съм бил на 3 годинки. И двуетажната къща, и няколкото бараки, и дворното място, и гаража, откъдето ми свиха колата. Единствено пощенската кутия бе нейна. Баща й ни я подари за сватбата с пожелание да получаваме най-миловидните писма, които да съхранят семейството ни. И притури към цялата благословия: “Бъдете сплотени като в затворническа килия!” Да бях разбрал, че има пророчески способности, още тогава бих зарязал единствената му щерка, но… Понякога си мисля, че действията му трябваше да ми го подскажат, обаче…

   За една Коледа ни обеща прясно агнешко. Бог да прости клетото животно, въпреки че ми надуваше главата с отвратителното си блеене. Когато този път навестих тъста, за да взема месото, усетих тъжна празнота. Един камион, преминал през селото за цяла година и размазал горкия Бечо върху асфалта. Прясното  агнешко ме чакаше още на платното. Вътрешният ми глас възкликна от изумление: ”Леле,какъв пророк бил дедо!”, а бавно възприемащият ми мозък така и не се вслуша в това непряко предупреждение. Не успя да съзре и подтекста в протритите одеяла, които тъста така щедро ми дари, вместо агнешките мръвки. Те бяха частица от 92 годишният чеиз на майка му. Не се тюхкаше толкоз, че тя ще умре, колкото, че ние с дъщеря му  ще получим тези проядени от молците черджета. Естествено, че  “дарът” му, който отнесох, веднага отиде на боклука.

   Но, както казах, всичко започна преди да се заемем с развода. Когато жена ми си намери квартира и се изнесе, получих писмо. Ключът от пощенската кутия обаче бе скрит  в тайния джоб на чантата й. Не можех да разглобя изгнилата дървения, която висеше 30 години до вратата ни. Все пак тя не бе моя собственост и можех да попадна под ударите на закона. Дъждове, градушки, ветрове и бури я бяха разнебитили. Слънцето отне боята й, а някакви дървояди, така я бяха изгризали, че ми помогнаха да видя какво има вътре. След десетилетия брачен живот бе пристигнало първото писмо. Опитах се да го извадя с метална кука, по опита на майстори рибари, ловящи плиткодънни едри риби, но уви! Седнах сам пред кухненската маса и забравих за писмото. Забравих го, защото мисълта ми се нахвърли върху проблема, който разтури семейството ни. Милата ми Милка, изпусна чашата с грапа, която я накарах да ми донесе. Побеснях! Най-свежото, най-огненото питие, което някога ми бяха подарявали. Тя пък се разкрещя срещу ми. Заболя я за чашчицата, дето майка й бе подарила за Рождения й ден. Като топче от пинг-понг си препратихме няколко много цветисти думички, които всяка вечер чувахме съседите да употребяват: ”ГЪСКА!”- “ГАД!”, “КРОКОДИЛ!”- “МУХЛЬО!”, “ПЛЮНКА!”- “КЮТУК!”. Викахме, ругахме с възможно най-страшната бяс, която е бликвала от човешки уста. Последваха и юмруци като в боксова среща, докато я нокаутирах на дивана в гостната.

    Оттук на сетне заживяхме като самотници на два разделени острова, докато една нощ доплувах през банята до нейния и поставих ултиматума: ”Напусни моята къща!”

   Изхвърлих я с един чаршаф. И уж се отнесох като смелчага, а всяка вечер, пред масата, сърцето ми се разплакваше от кървави сълзи, стъпкано от този грозен спомен.

   Така – нощ след нощ, докато в пощенската кутия се появи още едно писмо. И него не успях да прочета. Няколко месеца по-късно обаче усетих съдържанието им с най-жестоката сила, която може да се стовари върху човек. Първото писмо ме е подканяло да платя данъка за имотите си. Второто ми бе прочетено от съдия-изпълнителя. Така разбрах, че следващите 5 години ще прекарам зад решетките на заведение със строг режим. Там бяха напъхани най-големите врагове на държавата. Аз, като недобросъвестен данъкоплатец, който 10 години не е плащал никакви данъци, бях един от тях.

     Седях на земята в единична килия и гледах възпълния плъх, който ми правеше компания:

   -К´во зяпаш?   Всеки ден ли да ти повтарям? Къщата остана на жена ми. Решението за развода се забави. Милка каза, че е изплатила дължимото на данъчните и сега е в моето легло. Да е жив и здрав Господ Бог! В деня, когато съдията трябваше да се произнесе за съдбата на семейството ни, взе че умря. Ашкосъм… Евала… Машала… Браво…Е, не че ми се иска да умират хората ама… Така прехвърлиха делото на друг съдебен състав. Той се забави още месец преди да се произнесе. Сетне пък нямаше смисъл да ни разделят.    Аз и без това  си бях в затвора, а жена ми се грижеше за къщата ми. Горката държава – остана с пръст в уста!

* * *

   Новата ми приятелка ме накара да напиша цялата тази Одисея. Тя самата не вярваше, че текстът, който съм издраскал по стените на килията като аскет в пещера, за да се помни и да се запази, ще срещне отклик.Не вярваше също, че следователят, на когото разказах всичко, ще започне дело срещу бившата ми жена. Сега Милка бе негова съпруга. Или по-коректно казано, двамата си живуркаха заедно в моя апартамент, който се водеше тяхна собственост. Като своя малка компенсация считах щастливите мигове, които изживях през отпуската, с дъщерята на този дърт козел от полицията. А тя искаше да напиша всичко, заради дървения боклук, наричан пощенска кутия, който обожествяващата го Милка, бе изхвърлила с третото писмо-уведомление от апелативния съд. Това станало преди по-малко от 5 години, а в кратката бележчица било написано, че окръжният съд е допуснал  компютърна грешка, следствие на което се оказва, че съм редовен данъкоплатец и напълно невинен. Поради това е трябвало да бъда освободен от затвора. Последното не се случи и аз полежах в килията малко повече от горкия плъх Гошо, който почина от старост.

    Когато излязох на свобода ме уведомиха, че Милка не е плащала никакви данъци за къщата ми, но също така ми подсказаха да си  намеря друго място за живеене, защото никога държавата няма да ми върне собствеността. Бил съм човек, който е прекрачил вече веднъж закона.

    Сега живея с дъщерята на полицая и няколкото си деца, но…

    За това – друг път!”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *