Коренът – Константин Каменов

КЛЮЧЪТ НА ЕНОХ (КЛЮЧЪТ НА ПЪТЯ КЪМ ЗНАНИЕТО)(ОТКЪС)

ВИСШИТЕ ТЕХНОЛОГИИ НА ДРЕВНОСТТА

   И до днес много учени не могат да приемат факта, че предците ни от древността са могли да имат много по-развита цивилизация и познания, по-съвършени от съвременните ни достижения, без тези достижения да са „доставени“ от извънземна цивилизация. Това е най-вече поради факта, че мисленето на съвременния човек е свързано с еволюционния процес и с виждането за движението (посоката) на времето – от минало към бъдеще. Както отбелязват Луи Пловел и Жак Бержие в книгата си Утрото на магьосниците:

   „Според класическата методика съществуват два вида фак­ти – прокълнати и други. Например описанието на летящи ма­шини в древните текстове, използването на парапсихологически способности от „примитивните“ племена или наличие на никел в монети от 235 г. пр.н.е. (бактрианските пари, изсече­ни от цар Еутидемий II) са прокълнати факти. Отхвърлени. Забранено е да бъдат изследвани. Съществуват и два вида хи­потези – смущаващи и други.“

   Тук ще предложим една поредица от прокълнати факти, които оборват съвременното възприятие за древността, както и частично коригират виждането в Библейския код 2, че в древността не би могло да бъде създадена стомана, а обелискът е спуснат от извънземни: „Докато се готвех за експедицията в Лисан, записах в дневника си: „Освен „обелиск“, който съдържа „кодовия ключ“, ще търся и „извънземния“, който го е създал или донесъл тук, а също и „колесницата (транспортното средство)“, с което е дошъл“ (с. 167–168).

   Нашите проучвания свеждат до минимум възможността извънземни да са донесли висшите технологии и познания на земята поради една важна особеност: съвременната наука, повлияна най-вече от еволюционния принцип, почти не допуска възможността в древността предците ни да са притежавали по-висши технологии и познания от тези, с които разполагаме днес. Ето и малко фактология от различни автори, която може да обърне възгледите по въпроса в друга посока: 

  1. Фредери Соди в труда си Обяснение на радия отбелязва дословно своя възглед: „Мисля, че в миналото са съществували цивилизации, познаващи атомната енергия. Те са били унищожени именно от лошото използване на тази енергия“.

   Разбира се, това предположение на един голям учен все още не доказва нищо, но то е по-скоро като мото на следващите факти, които ще предложим.

   „Нима не откриваме в тях (древните текстове; К. К.) някакво потвърждение на убеждението, че една някогашна забравена човешка раса е владеела знания, които ние усвоихме съвсем наскоро, както и такива, до които ние все още не сме стигнали (…) Това може би е ехо от една от многото предишни епохи в незаписаната история на света, от ерата, в която хората са вървели по пътя, по който ние вървим сега (…) раса, способна да видоизменя материята, няма нужда да си вади хляба с пот на челото. Подобна раса би могла да преобрази пустинен континент, да стопи полярните ледове и да превърне целия свят в „засмяна“ райска градина“ (с. 100).

  1. Какво се слу­чи с колекцията на Пизистрат в Атина, с библиотеката на Йерусалимския храм, с библиотеката към храма на бог Пта в Мемфис? Какви ли съкровища е имало в хилядите книги, изгорени през 212 г. пр.н.е. по заповед на импера­тор Цин Шъ Хуанди? Достигналите до нас древни книги наподобяват руини на огромен храм, от който са оста­нали само купчина камъни. И въпреки това внимателно­то изучаване на отломките и надписите ни помага да изведем дълбоки истини – тях никой не може да свърже единствено с поразителната интуиция на древните. Преди всичко, противно на битуващото мнение, рационалистическите методи не са изобретени от Декарт. Да видим какво пише той: „Търсещият истината тряб­ва, доколкото е възможно, да се съмнява в нея“. Фраза­та е знаменита и се възприема като нещо неизричано преди. Но достатъчно е да разтворим книга втора от Метафизика на Аристотел, за да попаднем на: „Притежаващият знания трябва преди всичко да умее да се съмнява, тъй като съмнението на ума води към откри­ване на истината“.

   Ръкописът на германската поема Соломон и Моролф, писана през 1190 г. (Щутгартската библиотека) съдържа рисунка на подводница. Споменава се, че тя е направена от мед и може да издържа натиска на бурите. Когато веднъж изобретателят бил заобико­лен от галери и имало опасност да го пленят, той се спус­нал в дълбините и живял 14 дни на дъното, като дишал през някаква специална тръба. В труд, създаден през 1510 г. от рицаря Людвик фон Хартенщайн, може да се види изоб­ражение на скафандър: два отвора на равнището на очи­те, покрити със стъклени очила, а нагоре се издига дълга тръба, завършваща с кран, през който влиза външен въз­дух. Отляво и отдясно на рисунката са представени аксесоари, облекчаващи гмуркането и изваждането, включително плавници от мед и прът за издигане.

   Древните познават и някои металургически процедури, които са позабравени: например потапянето на медта в органична баня. Притежавали са поразително здрави и всепроникващи инструменти. Сръчно топят металите, дори и окислените. Ще дам пример. Мой приятел, минен специалист, пристига на североизток от Арад, посред пустинята Сахара. Там открива медни минерали, по ко­ито все още има метал. Не става дума за серни съедине­ния, а за окислени, тоест тела, които в съвременната промишленост поставят сериозни проблеми пред извли­чането – нещо невъзможно за огнищата на номадите. Що се отнася до областта на сплавите – тя е особено значима за съвременната промишленост, – множест­во сериозни факти не избягват от вниманието на древ­ните. Те не само умеят да създават направо от комп­лексни минерали невероятно чисти сплави (технология, към която съветската промишленост проявява особе­но жив интерес), но и използват особени сплави като електрона (самородна сплав от злато и сребро), която ние досега не сме изучили сериозно, макар да познаваме рецептата за създаването ù.

   В село Дъбино, Карловско (България), бе открит кинжал от минимум три хиляди години пр. Хр. Той е изработен от злато в смес с платина.

   Независимо дали става дума за опити, правени в минало­то, или за възможности на бъдещето, вярвам, че истинс­кият реализъм ни диктува да обръщаме внимание не са­мо на настоящето. Това твърдение може да изглежда па­радоксално, но е достатъчно да се замислим, за да разбе­рем, че настоящето е само точка по оста между мина­лото и бъдещето. Като се осланяме здраво на опита на предците си, трябва да гледаме далеч напред, а не в крака­та си. Не е необходимо да се втренчваме изплашено в ми­говете на неравновесие, докато се носим през пространс­твото и времето. Скоростта на движение ни подсказва верни решения, а яснотата на взора ни установява балан­са между това, което е било, и онова, което ще бъде.

  1. Изводът на Никола дьо Валоа от XV в., че превръщанията, тайните и техниката за освобождаване на енергия са били известни на хората още преди изобретяването на писмеността, намери своето потвърждение в безброй много факти.
  2. Едва отскоро Млечният път се възприема като генера­тор на звездни светове: но ацтеките са твърдели убедено то­ва, а ние не им вярвахме. Диваците са запазили онова, което науката днес преоткрива. Вярвали са в единството на мате­рията още преди изолацията на водородния атом. Вярвали са в дървото човек, в желязото човек много преди Боуз да измери чувствителността на растенията и да отрови метал с отрова от кобра.
  3. Голям интерес в тази насока предизвика лекцията на проф. Благой Амов в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, озаглавена ЯДРЕНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ И АРХЕОЛОГИЯ, през 2001 г. Според този български учен първите метали, изработени от хора, са датирани още от каменната ера и те са били изработвани в Югоизточна Европа, предимно в земите на (прото-) траките. Неговите изследвания довеждат до извода, че медната ера е била преди бронзовата. Тези заключения се базират върху опити от областта на ядрената физика, която след радиоактивността разработва методи на основата на радиоактивния разпад. Това води до революция в биологията и историята на Земята (нова предполагаема възраст 4,5 милиарда години). Откритите находки от мед проследяват и придвижването на племената, които са познавали технологията на получаването ù. Датирането проправя път на тезата, че първоначално са съществували два основни центъра за добиване на този метал. Както вече отбелязахме, първите рудници, от които се е извличал материал за по-масивни предмети, са в България и са датирани между шест и пет хиляди години преди Христа. Тъй като тези изделия са се правили само чрез металургия, професорът стига до извода, че те сочат местонахождението на най-високоразвитата цивилизация. Вторият център е в предна Мала Азия. Той е с хиляда години след българския и при него са се изработвали предимно по-малки изделия от самородна мед. В страната ни са били обработени общо 4,7 тона мед, като за добиването ù са били използвани малахит и лазурит (свидетелстващи, че предците ни са познавали много от химичните елементи, както и техните свойства). Създавани са били и пещи като за керамика, които са се замазвали с глина, след което са били запалвани. Тук е мястото да споменем, че окисното съединение се редуцира до чиста мед при продължително поддържане на температура над 1000°C. Между V и IV хил пр. Хр. е установено изместване на тази металургична дейност, а с нея и на цялата висока култура на север. Това е станало вследствие на високите температури и възникналите множество горски пожари. По-късно (древно-) тракийските металургични умения се откриват и в Южна Украйна. Тези сведения на българския физик потвърждават виждането ни за втората изселническа вълна (прото-) българи към Азия, преминала между V и IV хил. пр. Хр. северно и южно от Черно море и оставила по пътя си основни знания от високоразвитата си цивилизация.

   За да се види по-образно колко напреднали са били уменията на дедите ни в областта на МЕТАЛУРГИЯТА, ще предложим вижданията по въпроса на още няколко изтъкнати учени:

   „…Новите сравнителни изследвания на металните предмети, намиращи се в музеите в България, Румъния, Югославия, Гърция и Северозападна Мала Азия, разкриват един много интересен факт: металът, от който са направени тези предмети, произхожда от едно и също находище. Съветският учен археолог Евгений Н. Черних, който години наред участваше в разкопките на смесената българо-съветска археологическа експедиция в района на Стара Загора, откри група рудници – може би най-ранните – за добиване и обработване на мед в Европа. Анализът на метала, от който са направени предметите, рудите, както и начинът на отливането потвърждават факта, че от центъра на Балканския полуостров още в IV хил. пр.н.е. се е разпространявала мед по цяла Европа.

   Датирането на керамичните гърнета и остатъците от производствения процес показват, че тези рудници са били експлоатирани още през IV хил. пр.н.е. До тях се намирали и енеолитни селища на рудничарите, които са умеели да получават мед от минералите малахит и лазурит – открити в готов за топене вид. Оказа се, че още в тези древни времена племена от народи, населявали земите на днешна България, са притежавали и знания, и високо майсторство за обработване на рудите и получаване на метал.

   Единият от рудниците край Стара Загора е напълно запазен: дълъг е повече от 1 км, дълбок около 15–20 м и широк около 10 м. Според Е. Н. Черних оттук са били получени стотици тонове мед, които са тръгвали за целия Балкански полуостров, Средна Европа и са стигали до р. Днестър в Южна Русия. След 15 века, в средата на II хил. пр.н.е., освен рудниците по нашите земи вече са съществували и други огнища за добиване на мед и бронз – в Карпатите, Източните Алпи, Централна Европа, Урал, Кавказ и други. „Тук обаче е важно да се изтъкне, че носител на стара високоразвита цивилизация, познаваща медта, златото и бронза, е било най-старото население в източната част на Балканския полуостров – траките“ (Динков, Б. Етруската загадка. С., 1984, с. 117–118).

   Металургичните умения на дедите ни са били усъвършенствани още в епохата, когато всички (прото-) българи са живели заедно на Балканите. Потвърждение на тази теза се съдържа в откритите култури, които още първите (прото-) тракийски изселници – ХОНИТЕ, създават в различни части на Азия. Така например за района, източно от Каспийско (Българско) море, до река Иртиш, разполагаме с копия на американски спътникови снимки, от които могат да се извлекат сведения, че на тази територия са затрупани много древни градове (от различни (прото-) български държави), откъдето може би и древната Балхария-Бактрия е наречена „Майката на хилядите градове“.

   Отново по спътникови снимки геолози направиха заключението, че в Източноуралския район (първия и най-дълго заселен с (прото-) българи хони азиатски край; К. К.), между IV и II хил. пр. Хр. в огромни мащаби е бил развит добивът на мед. Дори руският геолог Е. Н. Черних отбелязва, че мащабите на технологиите на рудодобива в областта около днешния град Каргалъ са били най-големите от всички подобни центрове в Евразия. Дълбочината на минните галерии през бронзовата епоха достигали до 40–42 м. Според изследванията на руския учен, ползвал също спътникови снимки, общата маса на добиваната руда е достигала няколко милиона тона, а произведената от нея мед – стотици хиляди тона. Други изчисления сочат, че се е осигурявала мед за народи и племена, населяващи площ от 1 млн. кв. км.

   Според направените спектрални анализи на тази суровина се е установило, че тя е с изключително висока чистота и че предметите, изработени от нея, като ножове, брадви, сърпове са били разпространени и на запад от планината Урал. Голям интерес представляват многото открити сърпове, произведени в този район. Подобни находки показват, че дедите ни са се занимавали и със земеделие. Като добавим и изградените градове, отбранителни съоръжения и системи за напояване, можем да стигнем до логичния извод, че тези наши предци са водили предимно уседнал живот, и то по планините и големите водоеми.

   „В землището на с. Боснек са преработени повече от 10 000 000 кубични метра златоносни терасни материали. В района на с. Стакевци са преработени около 3 000 000 кубични метра златоносни чакъли. При терасата, включена в междуречието на реките Чупренска и Горноломска, при с. Средногорие, са промити около 6 000 000 кубични метра чакъли и пясъци. По терасата на Дългоделска Огоста, между Калето и Буков брод, е промит повече от 20 000 000 кубични метра златоносен материал. От споменатите разсипни находища старите рудари са получили няколко десетки тона злато“ (Георгиев, Г. С. Полезните изкопаеми от времето на траките. 1987, с. 19).

   Датировките от посочените цитати се разминават, защото последните трима автори, чиито виждания представихме, работят с по-стар метод за изчисление. Приемаме като най-точни вижданията на проф. Амов, защото ядрената технология за датиране засега е най-прецизна.

  1. „Мавританската цивилизация на Кордова и Гранада изобретява съвре­менната наука, открива експерименталните методи за изс­ледване и практическото им приложение, изучава химия и дори реактивни двигатели. В ръкописи от XII в. се привеж­дат схеми на бойни ракети. Ако империята на Алманзор бе­ше достигнала толкова далеч в биологията, колкото в техни­ката, ако чумата не става съюзник на испанците при разру­шаването на империята, то може би промишлената револю­ция би се състояла през XV или XVI в. в Андалусия, а XX в. щеше да бъде ерата на арабските междупланетни аван­тюристи, колонизиращи Луната, Марс и Венера“ (Пловел, Луи, Жак Бержие. Утрото на магьосниците. С., 2000. Превод от френски: Георги Цанков);
  2. В Мусола Пурва има странно описание, необяснимо за етнолозите от XIX в., та дори и за нас: „Това е непознато оръжие, желязна мълния, гигантски вес­тител на смъртта, който превръща в прах всички чле­нове на расата на вришните и андхаките. Обгорените тела са неузнаваеми. Косите и ноктите на хората опадват, предметите се чупят без явна причина, птиците побеляват. След няколко часа всичката храна става от­ровна. Мълнията се превръща във фин прах“.

   И по-нататък: „Пурша летеше на борда на високомощна вимана, той хвърли върху огромния град само един снаряд, зареден от силата на Вселената. Ослепителна светлина, подобна на десет хиляди слънца, се издигна в цялата си красота. Когато вимана се приземи, тя приличаше на великоле­пен антимонов блок, оставен върху земята…“

  1. Описание на унищожителните устройства има поместено в почти всички от древните ни епоси, между които най-подробни са Махабхарата и нейният раздел Рамаяна. Много от авторите, изследвали тези творби, предлагат извода, че става въпрос за извънземни летателни съоръжения и технологии. Всичко това можеше да изглежда вярно, ако не бяха многообхватните описания в нашите творения. Подобни текстове могат да бъдат създадени само от автори, които са били в тесен контакт с разглежданите уреди и са имали познание не само от специфичните науки, но и от описаните съоръжения. В противен случай нямаше да знаем, че формата на летателните устройства, от които са хвърлени ядрените оръжия, е била по подобие на „лазурни, яйцеобразни облаци“, „светещи сфери“, нямаше да знаем, че ги е задвижвала „етерна сила, която нанася удар на земята при излитане“ и че са издавали „нежни и мелодични звуци“, както и че са излъчвали „подобно на огън, сияние“. Били са изработени от сплав от „няколко метала“, като част от тях е била „червена“, а другата част –“лека и бяла“ (може би „берилий“). От фактологична гледна точка още не може да се обясни от експертите пълното описание на тези устройства на смъртта.
  2. През 1933 г. д-р Колин Г. Финк, тогавашен шеф на Катедрата по електрохимия в Колумбийския университет, изказва предположението, че древните египтяни са ползвали електролизата и метализирането по електрически път – процес, открит през XIX в.
  3. За добиването на медна руда отдавна има сведения, че е ставало и в Многоречието (Аму-Даря, Сър-Даря). На този факт обръща внимание българският историк Д. Димитрова в сборника ОТ ДВУРЕЧИЕТО ДО КИТАЙ. Тя констатира, че шумерите са внасяли метали от Източна Анатолия и Средна Азия. Последният район месопотамците са ползвали дори за внасяне на готови изделия, изработени от калаен бронз, в който съдържанието на калай е било средно 5,52 %.
  4. В Женското царство, което е част от Балхария(=България)-Бактрия, разположено по високите части на Памир, построяват 9-етажен дворец, който съперничи по грандиозност на съоръжението, наречено Хеопсова пирамида.

   а) Отново в Памир е построен и първият високопланински язовир. Освен че е поемал водите на спускащите се реки, той е събирал и пролетното топене на ледовете, предпазвайки по този начин населението в равнината от наводнения. Хидротехническият гений на средноазиатските българи ни удивлява с цялата система, която съпътства споменатия язовир. На по-ниско равнище в планината са били изградени още няколко подобни съоръжения, които да поемат водата от по-горе стоящия от тях язовир. Това се е правело с цел да се затопли водата, преди да бъде използвана за напояване в равнината. За да завършим с хидроуменията на дедите ни, ще отбележим, че те вкарват руслата на няколко реки в специално изградени канали. Напоителните съоръжения в Балхария(=България)-Бактрия са изследвани предимно от съветски археолози, които по идеологически съображения разделят района на тази (прото-) българска държава на Бактрия, Сузиана, Маргиана, Согдиана, Хорезъм и Партия, като представят владенията за отделни държави, което не отговаря на историческата истина. Под ръководството на С. П. ТОЛСТОВ през 70-те години на XX в. била разгърната широкомащабна работа по изучаването на древните напоителни съоръжения в споменатите райони на базата на аерометода. Откритите по този начин иригационни системи са от различен характер и разкриват своята повсеместност и всеобхватност. Според учените, изследвали тези култури, в течение на хилядолетия и живеещите в планините, и хората от долината по принципа на опита и грешката са се научили да използват водните и земните ресурси за селскостопански цели (това е виждане, което само предлагаме, но не можем да приемем, защото от посочените дотук факти става ясно, че тези наши предци са дошли в Азия с придобито още в прародината си многостранно познание). Те изнамерили законите на движещата се овладяна река, изучили характера на протичането на многоводните и буйни реки и според местните особености на природната среда преобразували естествения ландшафт на речните долини, създавайки големи културни оазиси, с които се прославили по целия тогавашен свят. Използвали са предимно високото оросяване на почвата, за което построили различни по големина канали (в зависимост от наличното количество вода), както и високи (разположени в планината) язовири, които поемали водата от пролетното топене на снеговете. По този начин през цялата година те са разполагали с вода и за пиене, и за напояване, а от друга страна предпазвали градовете в долината от наводнения. Това знание е съхранено хилядолетия, като последното сведение за изменения на водния маршрут на р. Аму-Даря е отбелязано от арменски автор, че е извършено от български владетел, столетия след като на Балканите имаме поредната българска държава.

   б) Уменията от неолита са съхранени и сред (древно-) тракийския клон на (прото-) българите.

   „…Принципът на акумулация на топлина за домакински нужди е познат на човека още от времето на късния палеолит (25 000 г. пр.н.е.). Откриването на керамиката през епохата на неолита (в края на VII хил. пр.н.е.) представлява крачка напред в това отношение. През VII хил. пр.н.е. се появяват и първите глинени пещи, без които не можем да си представим нито едно общество, препитаващо се с продуктите на земеделието.

   Едно интересно усъвършенстване на обикновената глинена пещ бе открито през 1982 г. в неолитното селище „Кременица“ в Благоевградски окръг. В построен къснонеолитен храм, датиращ към края на VI хил. пр.н.е., археолозите попаднаха на масивно глинено съоръжение, което представляваше основата на голяма пещ. Сводът ù бе отнесен настрана при обработката на почвата. Съоръжението е запазено на височина до 30 см.

   Трябва да се отбележи, че подобни, макар и значително разрушени акумулиращи съоръжения, са известни и от други, по-ранни неолитни селища в Западна България (Кремиковци). Фактът, че са лошо запазени, се дължи вероятно на обстоятелството, че камъните от една станала негодна пещ били използвани за изграждането на друга. Умелото използване на акумулиращите качества на камъка свидетелстват за умението на неолитния човек по емпиричен път да открива и използва природните закономерности. Това са и първите стъпки към тяхното опознаване и поставянето им в служба на човека“ (Тодорова, Х. – Във: Наука и техника, бр. 10, 1983, с. 62–63).

   в) Вече описахме познанията на дедите ни в областта на металургията, затова само ще допълним някои от техниките, които са били използвани при обработката на металите. Познати са сребърните съкровища на средноазиатските (прото-) българи и древните българи от Стара Велика България. Те са изработвани предимно чрез отливане под налягане, изковаване и отливане чрез калъп. Нерядко обаче е използвана и електролизата.

   г) Най-важни за ежедневието на хората разбира се са техните селища и жилища, както стопанските и храмовите постройки. Прави впечатление, че градовете и в трите центъра на (прото-) български групи са изградени по изключително прецизен начин, който е възприет впоследствие и от пеласгийската група, даваща началото на древните елини чрез нов вид мисловност.

   „В дългогодишната си разкопваческа дейност Петър Детев проучва и останки от раннонеолитни жилища, които са към културата „Караново I“. При това частично разкритата голяма и добре запазена къща от селищната могила при Капитан Димитриево е всъщност първата постройка от тази култура, която е проучвана при древни разкопки. Информацията за жилищата от Капитан Димитриево и Мулдава е публикувана своевременно и отдавна се ползва от специалистите.

   В ареала на културата „Караново I“ са проучени вече останки от няколко десетки жилища. Между тях особен интерес представлява една къща от раннонеолитното селище Слатина, в източната част на София. По своята големина и степен на съхраненост тя няма паралели в Югоизточна Европа. Основата ù е слабо трапецовидна: късите стени – южната и северната, са съответно 9,69 и 9,27 м, а дългите – западната и източната, са почти еднакви – съответно 12,44 и 12,34 м. Жилището има две помещения: северно (малко) и южно (голямо), разделени от вътрешна стена, която сече дългата ос на постройката в отношение 1:10. Стените на къщата, които са запазени на места до 0,70 м, са из­градени от дъбови стълбове, преплетени с лескови пръчки и са измазани от двете страни с глина. Отворът на вратата на къщата се намира на южната стена. В централната част на голямото помещение са открити три дупки от дървени стълбове с диаметър между 0,40 и 0,44 м. Освен тях са установени и дупки на още 6 по-тънки дървени стълба. Всички тези 9 подпори са поддържали таванската и покривната конструкция и според тяхното местоположение тя се поддава на възстановка. В постройката са открити останки от поне 27 съоръжения, които свидетелстват за използването ù като жилище“ (Николов, В. Наблюдения върху плана на една раннонеолитна къща от Слатина. – Във: Годишник на Археологическия музей – Пловдив, кн. IX, Пловдив, 1999, с. 101).

   „На 60 км от Кабул, в Хиндокуш, са разположени величествените руини на античния град Беграм. Установено е, че в древността той се е наричал Капис и бил столица на Паропамисад. Правоъгълният план на града е заемал по тогавашните размери голяма площ – около 25 хектара. Той бил обкръжен от мощни отбранителни стени с бойни кули. Френските археолози не са могли да обърнат внимание на този забележителен паметник и в продължение на няколко работни сезона правели на това място разкопки. Упорството и енергията, с които те разкопавали двореца на управителя в Капис, били възнаградени с великолепни находки“ (Сарианиди, В. И. Бактрия сквозь мглу веков. с. 56–57).

   „За това, че древните гробници и мавзолеи са били превръщани в храмове, говори едно сведение на Конон, живял през IV в. пр. Хр., който съобщава, че след разкъсването на Орфей от менадите те са били сурово наказани от Бога и се наложило погребение на тракийския рапсод. В неговата неидентифицирана до днес гробница, която вероятно е следвала традицията на „слънчевото око“, се извършвали също и мистерии. Тази стара традиция намира израз и в наскоро открития храм-мавзолей в Старосел. Накратко, една ритуално изградена гробница по старо правило съвместява и функциите на храм – факт, който изпъква навред из цялото тракийско разселение, включващо и осезателното присъствие на саките в Средна Азия. Тук като пример може да се посочи куполният мавзолей „Баланди“ (IV–II в. пр. Хр.) в Казахстан“ (Чиликов, Д., Х. Протохристов. Римският пантеон – архитектурно-философски апотеоз на Дионисиевия култ. – Във: Наука и техника, 2002, бр. 2, с. 26).

   д) Интерес представляват производствата на изделия, които се смятат за съвременни открития или в днешно време все още не могат да бъдат направени. Между тях са стъклените продукти, тоалетните бидета, които бяха открити и в Средна Азия (Балхария-Бактрия), и в Плиска и Преслав (столици на Дунавска България); САУНАТА – вид баня сред (прото-) българската скитска група; ваните (асаминтът) за къпане и закаляване на ковашки инструменти. Към тях трябва да добавим и кожените вани, които са древнобългарско откритие.

   Използването на метали, които и до днес не могат да се изработят. Сред тях най-често употребяваните са никеловите сплави за монети в Балхария(=България)-Бактрия, както и платинените изделия, намерени в съвременните наши земи.

   Откриването на акумулаторната батерия е засвидетелствано най-рано сред шумерската (прото-) българска група.

   е) Ако искаме да изброим всички открития на дедите ни, от които сега се ползва светът, няма да ни стигнат страниците на тази разработка. Длъжни сме обаче да отбележим едно много древно познание, което е било притежание поне на шумерската (прото-) българска група. Става въпрос за т. нар. „Питагорова теорема“, която е била известна на този клон от дедите ни хилядолетия преди Питагор. Върху глинени плочки, открити във Вавилон, записани с клинопис, но оставени като знание от шумерските духовни общини, са разчетени много геометрични формули, отбелязани още през II хил. пр. Хр. Най-голяма трудност за лингвистите, опитващи се да разкодират клинописните текстове, се оказа плочата „Плимптон 322“. Тя все още се съхранява в Колумбийския университет в Ню Йорк. Изписаните 60 множества, представляващи данните на 15 правоъгълни триъгълника, можаха да бъдат разкодирани благодарение на досетливостта на италианския изследовател на античната логика Лучано Джароду-Астори: „Плочата показва, че древната месопотамска цивилизация е създала математическа система не от емпиричен, а от логически характер“ – отбелязва в своята разработка по проблема Джароду-Астори. – „Ако на цифрите от плочата се приложат няколко последователни операции, се получава система от числени отношения, които позволяват да се построят безкрайни серии от правоъгълни триъгълници. Техните страни представляват винаги цели числа. (…) Тези древни знаци ни разкриват една тригонометрия, основана на целите числа, резултат от огромна математическа мисъл, до която Питагор и Платон само са се докоснали.“ Според Джароду-Астори тази плоча се е използвала за решаването на астрономически, математически и архитектурни проблеми. Този учен открива, че на нея се съдържа втора система, която позволява да се проверява правилността на операциите от първата. Най-голямото ù достойнство обаче е наличната теорема, която гласи: „Всяко рационално число, дори с милиардни след запетаята, позволява построяването на „негов“ правоъгълен триъгълник, чиито страни са винаги цели числа“. Идеята, че това знание е тръгнало от българските земи още преди разделянето на (прото-) българите, ни дават сведенията на древните хронисти, които определят Питагор като орфик херметист, който е онаследил частично знанията на Орфей, който също е знаел съотношенията между числата. И тъй като отново споменахме Орфей, трябва да отбележим, че и най-старата написана песен е запазена от (прото-) българите – шумерите. Откритието ù стана през 1974 г., когато през месец април учени от Калифорнийския институт са просвирили акордите на музикално произведение с лира, датирано от 2600 г. пр. Хр. Тази песен е изографисана с клинописно писмо върху намерен в Сирия камък. Както свидетелстват авторите, изпълнили музиката, най-вероятно това е любовно заклинание, отправено към месопотамска красавица. Най-голям интерес за учените представляваше фактът, че произведението е написано в диатонична гама, или музика с полутонове между МИ и ФА, СИ и ДО. Този вид преход с полутонове се осъществява благодарение на акостични вибрации в определени интервали. Това откритие, както и многото тракийски музикални инструменти, за които най-подробно пише Страбон, свидетелстват ясно, че родината на съвременната музика не е Елада, а (прото-) траките, чиито разклонения реализират културата им и в Междуречието.

   Но да се върнем отново на повествованието за преселенията и създаването на култури от нашите деди. Те продължават пътя през Азия и овладяват обширни пространства от този континент. Освен това създават няколко държави, от които най-голям интерес за нас представлява намиращата се в Седморечието, носеща името на столицата си, БАЛХ. В нея всички са били родствени на хоните. За тази наша древна държава ВАДИМ МАСОН пише следнотo: „Тази високоразвита култура от типа на паметниците на ранните земеделци в Северен Афганистан не намира местни предшественици. В долината на Бактрия тя се появява в готов вид (…) с месопотамски черти, а сивоглинестата керамика е по-скоро характерна за производствените центрове на Югоизточното Прикаспие. Представителите на тази култура от месопотамски тип към края на III и началото на II хил., както показват резултатите от разкопките при Алтън тепе и Намазга тепе, се преместват на изток, към делтата на река Мургаб, където усвояват други оазиси, в които построяват нови укрепени центрове, защитени от здрави крепостни стени, фланкирани от полу­кръгли крепостни бойни кули (…) В резултат на този род дейности през късната бронзова епоха на територията на съвременен Афганистан са положени основите на градски цивилизации от древноизточен тип…“ (Масон, В. Лунният зикурат в Каракум. – Във: Вокруг света, М., 1974).

  1. Стигаме и до въпроса за АСТРОНОМИЧЕСКИТЕ ПОЗНАНИЯ на дедите ни. Те отдавна са известни на света и за тях говорят не само многото календари, с които са боравили предците ни, но и вижданията за десетпланетна Слънчева система. Докато възгледите на съвременната наука, която едва наскоро откри десетата планета, все още изостават. „В края на миналата година (1977; К. К.) информационните агенции разпространиха новината, че астрономът от Калифорнийския технологически институт в Пасадена Чарлз Т. Коуъл е открил нова планета в Слънчевата система, движеща се отвъд орбитата на Сатурн. Като се има предвид, че същият този учен вече беше открил два нови спътника на Юпитер (XIII през 1974 и XIV през 1975 г.) и 80 свръхнови звезди, звучеше твърде правдоподобно той да е имал щастието да открие и десетата планета“ (Пеев, Д. Открита ли е десетата планета? – Във: Наука и техника, бр. 6, 1978, с. 16–18). Все още обаче не е потвърдено откритието на десетата планета от други учени и дори супермощният телескоп Хабъл безуспешно „надзърта“ няколко години из нашата галактика.

   Друга интересна цифра от (древно-) българския календар е посочена от българския учен Георги Кръстев: „Изчисленията показват, че 12 094 г. пр.н.е. е била година Свиня, цикъл Вода, а Янкул-Юпитер, Ени Алем и голямата полуос на земната орбита са били в една и съща точка, по посока на съзвездията Свиня и Куче (…) В звездния часовник това направление определя началото, стартовата точка на календара (българския; К. К.). Изводът е, че символът на Змията има и друго скрито значение, изразяващо се в указанието да търсим началото на българското летоброене в Змията. Необходимо е да върнем календара назад и да търсим в кой ден зимното слънцестоене се е намирало в съзвездието Рак, а Юпитер – в съзвездието Козирог. Вече установихме, че така изчислена, началната дата на българското летоброене е 22.XII.12 095 г. пр.н.е.“ (Кръстев, Г. Символи от боговете. М., 1993, с. 39–46).

  1. Дени Сора напомня: „В първата Америка великите посветени разигравали с ракети и топки в ръце свещена церемония: топките описвали във въздуха път, подобен на пътя на звездите в небе­сата. Ако някой непохватен играч позволявал на топка­та да падне, по този начин той предизвиквал космичес­ка катастрофа – убивали го и му изтръгвали сърцето.“
  2. Ако голяма част от археолозите напълно отричат, че в миналото са съществували напреднали цивилизации, разполагащи с могъщи ма­териални средства, то възможността във всяка епоха да е имало неколцина пробудени същества, използващи „природните сили“ като подръчни средства, не може да бъде опровергана. Убедени сме, че методичното изследване на археологическите и на историческите дан­ни ще потвърди тази хипотеза.

   Как е започнало пробуждането? Естествено, може да се мисли за външна намеса. Но не е невъзможно да си представим и чисто мате­риалистическо, рационално обяснение.

   Преди много години физиката на космическите лъчи открива така наречените „извънредни събития“. В космическата физика „съби­тие“ се нарича сблъскването между частици от Космоса и нашата материя. Както стана дума в нашето изследване за алхимията, през 1957 г. е открита изключителна частица с фантастичната енергия 1018 електронволта, докато разлагането на урана протича едва при 2х108.

   Да приемем, че само веднъж след възникването на човечеството такава частица се е ударила в човешкия мозък. Възможно е да се е освободила огромна енергия, която е активизирала мозъка и е съз­дала първото „пробуждане“ на човека. Пробуденият би могъл да открие и да използва техника за предаване на пробудата. Под раз­лични форми тази техника може би се предава до нашата епоха и в такъв случай „Великото Творение“ на алхимиците няма да е само легенда. Естествено написаното тук е просто хипотеза. Тя не може да бъде проверена експериментално, защото не съществува изкуст­вен ускорител, създаващ толкова фантастична енергия. Големият английски учен сър Джеймс Джинс пише: „Може би космическата радиация е превърнала маймуната в човек“ (цитат от книгата му Тайнственият свят, 1929). Ние подхващаме отново тези идеи, при­бавяме съвременни, неизвестни за сър Джеймс данни и можем да кажем: „Вероятно „извънредните космически събития“ с фантас­тична енергия са превърнали маймуната в човек“.

  1. БЛАГОРОДСТВОТО при ХОНИТЕ, отбелязано като НУ, е било загубено (в мисловността на тези наши деди), защото, когато китайците нападат техните духовници в Таримската котловина, дедите ни използват знания, придобити още от атлантите, но забранени за употреба. Дълго време се колебаехме дали да пишем по този въпрос, защото досегашните представи за древността предварително са създали у всеки читател (дори и сред учените) погрешната представа, че далечните ни предци са били по-близко до маймуните по мисловност, отколкото до някоя развита цивилизация. Дори знанията, които са пред очите на всички ни под формата на различни съоръжения и предмети и за които писахме в разработката дотук, че все още са на светлинни години пред съвременната наука, трудно убеждават, че действителното културно ниво на (прото-) българите е било много по-високо от това на днешния свят. Едни от последните разсекретени открития на американската астронавтика ни дадоха възможност по-свободно да пишем и по този въпрос. Висшето знание, за което споменахме, е използването на атомната енергия като бомба. След като предоставят голяма част от културата си (писменост, философия за живота, календар, музика, астрономия, математика, лечителско изкуство и т.н.) на китайските племена, една част от дедите ни хони ги консолидира (обединява) в народност. За благодарност са нападнати от жителите на Поднебесната империя. Опитвайки да се защитят, хоните използват атомни бомби, които превръщат Таримската котловина и цветущата долина на Гоби в пустини. Удърната вълна е изхвърлила и част от нашите предци, покривайки ги с пясък. Това е станало в началото на II хил. пр. Хр. Потвърждението на посочените факти дойде и от американските космически изследвания, които от спътници установиха затихваща радиация в споменатите райони. Според учени от САЩ тя е била унищожителна в началото на II хил. пр. Хр. Ето и доказателства по въпроса от една тибетска легенда, преразказана накратко от двама французи: „Преди 30 или 40 века в Гоби съществувала високоразвита цивилизация. В резултат на катастрофа (може би атомна) Гоби се превръща в пустиня, а оцелелите се преселват – едни в Северна Европа, други – в Кавказ. Бог Тор от северните предания е един от героите на това преселение“.

   ЛЕГЕНДАТА, с която Хаусхофер се запознава около 1905 г., такава, каквато я преразказва Рене Генон във Владетелят на света, гласи: „След катастрофата в Гоби учителите от висшата цивилизация, притежателите на знанията, синовете на Външния разум, се настанили в огромна система от пещери под Хималаите. В лоното на тези пещери те се разделили на две групи – едната следвала пътя на дясната ръка, а другата – на лявата. Първите нарекли своя център Агарта (Тайното място на доброто) и се отдали на съзерцание, без да се намесват в земните дела. Вторите основали Шамбала, центърът на могъществото, който властва над стихиите, над човешките маси и ускорява стигането на човечеството до края на времената. Магьосниците – народни водители, могат да сключват договори с Шамбала, да ù отдават клетви и жертвоприношения“ (Повел, Л., Ж. Бержие. Утрото на магьосниците. С., 2000).

  1. „Науката за природата е едно от най-достойните пос­тижения в историята на човечеството. Но, освобожда­вайки сили, способни да унищожат това човечество, от морална гледна точка тя вече не е това, което е била преди. Различието между „чистата наука“ и техничес­кото ù приложение днес е дотолкова поразително, че ве­че за науката не може да се говори като за ценност сама по себе си. Или по-точно, в някои особено важни направ­ления науката става негативна ценност, тъй като из­лиза изпод контрола на съвестта и разпространява па­губното си влияние по волята на облечени във власт и носещи политическа отговорност лица. Фетишизирането на прогреса и на свободата на научните изследвания е крайно опасно. Ние предлагаме следното: кодифицира­не на постигнатите досега постижения на науката и техниката и пълно или частично забраняване на бъде­щия ù прогрес от висш световен научен конгрес. Няма съмнение, че подобна мярка е трагично жестока, тя за­сяга една от заветните цели на човечеството и не бива да се подценяват възможните трудности. Но по-ефикас­на от нея, мисля, не съществува. Лесно е да предвидим какво ще последва: обвинения за завръщане към Средно­вековието, към варварството и пр., но те са несериозни. Въобще не става дума да бъде скован разумът – той тряб­ва да бъде защитен. Не става дума и за отнемане на приви­легиите на определена социална група, а за спасяване на цялото човечество. Такава е същността на проблема“ (писмо на учения от Атинския университет Дестопулос от 1955 г. до Л. Пловел и Ж. Бержие).

   „Традицията на Деветимата неизвестни ни отвежда към император Ашока, който царува в Индия от 273 г. пр.н.е. Той е внук на първия обединител на страната – Чандрагупти. Честолюбив като предшественика си, чиито достиже­ния иска да продължи, Ашока решава да завоюва страната Калинга, която се простира от вътрешна Калкута до Мадрас. Населението на Калинга оказва съпротива – в битката заги­ват повече от 100 000 души. Гледката на множеството убити потриса Ашока и той осъзнава ужаса на войната. Отказва се от завоюването на Калинга и заявява, че истинското завоева­ние е да успееш да обединиш човешките сърца по законите на добротата и благочестието, тъй като небесните господари желаят всички одушевени същества да живеят в безопасност, мир и щастие, да разполагат свободно със самите себе си.

   Ашока се обръща към будизма и разпръсквайки приме­ра на собствената си добродетелност, разпространява тази религия по цяла Индия и по цялата си империя, която се прос­тира до Малайзия, Цейлон и Индонезия. След това будизмът преминава в Непал, Тибет, Китай и Монголия. Същевремен­но Ашока уважава всички религиозни секти. Проповядва ве­гетарианство, забранява алкохола и жертвоприношенията на животни. В своята Кратка световна история X. Уелс пише: „Сред десетките хиляди имена на монарси, преминали през страниците на историята, името на Ашока блести като са­мотна звезда“.

   Твърди се, че помъдрелият от ужасите на войната импе­ратор Ашока решава завинаги да забрани на хората да из­ползват разума си със зла умисъл. В царството му е засекрете­на предходната и бъдещата наука за природата. Изследвани­ята – от структурата на материята до техниките на колектив­ната психология – в продължение на 22 века се развиват зад тайнственото було, което за външния свят е си­ноним на екстатичност и свръхестествени опити. Ашока ос­новава най-могъщото тайно общество на земята – общество­то на Деветимата неизвестни.

   Твърди се също, че отговорните за съдбата на съвре­менна Индия лица, както и световноизвестни учени като Боз и Рам вярват в съществуването на Деветимата неизвестни и дори получават от тях съвети и послания. Можем само да гадаем колко могъщи тайни могат да притежават деветима души, които ползват непосредствения опит, трудовете, доку­ментите, събирани в продължение на 22 века. Каква е целта на тези хора? Вероятно да не допуснат средствата за уни­щожение да попаднат в ръцете на профани. Да продължат необходимите за човечеството изследвания. Тези мъже сами избират следовниците си и продължават да пазят техничес­ките тайни, идващи от далечното минало.

   Външните прояви на Деветимата неизвестни са редки. Едно от тях е свързано със съдбата на може би най-необик­новената фигура на Запада – папа Силвестър II, известен и под името Жербер д’ Орийак. Роденият в Оверн през 920 г. и починал през 1002 г. Жербер е монах бенедиктинец, преподавател в Реймския университет, архиепископ на Равена и папа по милостта на император Отон III. Известно време живее в Испания, а след това тайнствено пътешествие го от­вежда в Индия, откъдето черпи всевъзможни познания, изумили обкръжението му. Така например той притежава в двореца си бронзова глава, която отговаря с „да“ и „не“ на въпроси от политическия живот и за състоянието на христи­янството. Според Силвестър II (том CXXXIX от Patrologia Latina на Мин) това е нещо много просто и отговаря на съби­рането или изваждането на две прости числа. Става дума за автомат, сходен с нашите калкулатори. След смъртта на па­пата „магическата глава“ е унищожена, а донесените от него знания са прилежно укрити. Няма съмнение, че Ватиканската библиотека пази немалко изненади за изследователите, които вероятно все някога ще получат възможност да се за­познаят с тях. През октомври 1954 г. американското кибер­нетично списание Компютри и автоматизация декларира: „Трябва да приемем, че изобретението е направено от човек с необикновени познания, гениален и с из­ключителна меха­нична грамотност. Говорящата глава е изобретена при тако­ва разположение на звездите, когато всички планети започ­ват своите обиколки. Не можем да говорим за минало, нас­тояще и бъдеще, изобретението далеч надминава съперника си – огледалцето на стената на царицата, предшественика на съвременните ни механични мозъци. Твърдяло се е, че Жербер е създал такава машина, защото се е продал на дя­вола и му е дал клетва за вечна вярност“.

   Дали други европейци са се свързали с обществото на Деветимата неизвестни? Едва през XIX в. френският приключенски писател Луи Жаколио се докосна в книгите си до тази тайна.

   По време на Втората империя Жаколио е френски кон­сул в Калкута. Той пише няколко научнофантастични рома­ни, сравними по размах с творенията на Жул Верн. Освен това оставя богата библиотека с редки трудове, посветени на великите човешки тайни. Но това изключително наследс­тво е разпиляно от окултисти и пророци. Напълно забравен във Франция, Жаколио е почитан в Русия.

   Жаколио е категоричен: обществото на Деветимата не­известни наистина съществува. Поразително е, че, говорейки за него, споменава невъзможни за 1860 г. технически пости­жения: например освобождаване на енергия, стерилизация чрез лъчение и психологическа война.

   Един от близките сътрудници на Пастьор и на Ру-Йерзен получава съобщение за биологически тайни по време на пътуването си през 1890 г. в Мадрас. Следвайки дадените му указания, той изобретява серум срещу чума и холера.

   Първата популяризация на историята на Деветимата не­известни можем да открием през 1827 г. в книгата на Талбът Мънди, който в продължение на 25 години служи в английс­ката полиция в Индия. Трудът му е нещо средно между ро­ман и разследване. Деветимата неизвестни използват симво­личен език. Всеки от тях притежава по една книга, която съ­държа подробно описание на определени науки и постоянно бива допълвана.

   Първата от тези книги е посветена на техниката на про­пагандата и на психологическата война. „Най-опасната от всички науки – пише Мънди – е за контрола над мисленето на тълпата, защото тя позволява да бъде командван целия свят.“ Ще отбележим, че Общата семантика на Коржибски излиза едва през 1937 г., а трябва да се натрупа и опитът от Втората световна война, за да започнат умните глави на За­пад да осъзнават изкристализирането на техниката на психо­логията на езика, т.е. на пропагандата. Първият американс­ки колеж за изучаване на семантиката е създаден през 1960 г. Франция познава само Насилието над тълпите от Серж Чахотин, чието влияние е значително в политизираните инте­лектуални среди, макар че монографията повърхностно за­сяга проблема.

   Втората книга е посветена на физиологията. Тя описва как човек може да бъде убит с едно докосване, като смъртта е предизвикана от промяната на посоката на нервния ток. Твърди се, че джудото е родено поради изтичане на „инфор­мация“ от книгата.

   Третата е посветена на микробиологията и в частност на защитните колоиди.

   Четвъртата разказва за преображенията на металите. Легендата гласи, че във времена на недоимък храмовете и благотворителните религиозни организации получавали от този източник огромно количество чисто злато.

   Петата съдържа учение за всички земни и извънземни средства за общуване.

   В шестата са скрити тайните на гравитацията.

   Седмата е най-обширната космогония, създавана от чо­вечеството.

   Осмата е трактат за светлината.

   Деветата е посветена на социологията и съдържа зако­ните на еволюцията на обществата, позволяващи да се пред­види тяхната разруха.

   С легендата за Деветимата неизвестни се свързва тай­ната на водите на река Ганг. Безчетно множество поклонни­ци, носители на най-ужасните и всевъзможни болести, се къ­пят в тях без никаква вреда за здравето си. Свещените води прочистват всичко. Опитаха се да припишат това странно свойство на реката на образуването на бактериофаги (изяж­дащи бактериите микроорганизми). Но защо те не се образу­ват в Брахмапутра, в Амазонка или в Сена? Хипотезата за стерилизацията се появява в творението на Жаколио сто го­дини преди да стане известно, че подобно явление е възмож­но. Според Жаколио лъчението излиза от тайнствен храм, разположен под руслото на Ганг.

   Освен религиозните, социалните и политическите дей­ности обществото на Деветимата неизвестни въплъщава об­раза на чистата, на съвестната наука. То управлява човешката съдба, но се въздържа от използването на собствената си си­ла. По този начин ни дава представа за висшето равнище на свободата. Бдейки от висините на тайния си славен храм, де­ветимата наблюдават как се създават, унищожават и изник­ват отново цивилизации. Те не са безразлични, а толерантни, готови да се притекат на помощ, но винаги спазвайки обета за мълчание – най-сигурната мярка за човешкото величие.

   Мит или действителност? Дори да е мит, то той е пре­възходен, достига до нас от дълбините на времето и съще­в­ременно е прибой на бъдещето (Повел, Л., Ж. Бержие. Утрото на магьосниците. С., 2000, с. 64–68).

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *