Коренът – Константин Каменов

ВЗРИВЕНА ДУША

(поетична книга)

УСЕЩАНЕ ЗА ЖИВОТ

Красиви са износените дрехи

протрити от любов.

* * *

Очите ми са уморени като спомен,

клепачите са тежки като слово.

Едва ли мислите ми са били така самотни,

макар че преповтарям ги отново и отново.

 

СЛЕД РАЗДЯЛАТА

                                   на Снежинка

Чашата е празна днес.

Болката…от орисия съм изпил.

Препрочитам всеки текст,

в който писала си, че съм “мил”.

 

Огледалото ме гледа.

Плуват в него две очи

и усмихват се с печал –

светлината в тях горчи.

 

А от вазата окапват

съхнали листта

от цветя, които нявга

аз за теб събирал бях.

 

ОРИС

Пих от реката –

Водата отмина.

Остарях.

Моята скъпа

Жадна подмина

И…умря…

В самота…

 

Старец без минало –

Суха тъга.

Щракнеш кибрит…

Цигара си сякаш,

Като дим си след туй…

В небеса.

 

А там

Духове-спомени

Като птици

Летят.

 

* * *

Живеех със птица.

Тя отлетя.

В стиха ми остана

Божа следа.

 

ОПИТ ЗА ЛЕТЕНЕ

Счупен крак.

Разцепена глава.

Птици във небето синьо.

Кучета оглозгват

натрошените крила.

Утрото отлита,

както и хвърчилото.

Само с няколко пера

във калта лежи

болката от нечия мечта,

неуспяла да лети.

А над нея все кръжат

ниско, и по-ниско,

лешояди

с хищническа искреност.

 

СКИТАЛЧЕСТВА                                

                                           на един художник                                          

                                        от един поет

Скъсаха ми се обувките.

Бос поскитах из света.

Скъсаха ми се обувките.

На пирон висят…мълчат…

Ала спомнят засега,

че не спирам да вървя,

па макар и бос,

нали

даже и на гости

да заминем в онзи свят,

пак се тътрим на бос крак?

Скъсаха ми се обувките

и висят си още

на пирона,

на стената до вратата,

та подсещат

всеки гост,

че поетът

скита бос.

ЕЛЕГИИГИИ ЗА СМИСЪЛА НА КРАСОТАТА

                                              I

Когато на прозореца опрян,

разглеждах плаващите в локвата листа, 

разбрах, че всяка жива твар

живее истински, когато носи красота.

Войникът, дърпащ спусъка,

цели,

врага си да застреля по-красиво.

Гробарят, на лопатата подпрян,

почива,

след като завинаги покрие

със пръст поредния мъртвец

и радостта си даже от умората не крие,

че е заровил по-красиво

спасилия се от света светец.

                                        II

Самотникът, превърнал се във ъгъл от стени

на стая,

отчуждена

от всички светски вехтории,

обгърнал е с безсмислието си

огромната и́ празнота

и в самотата си щастлив е,

че съградил е в голата кубичност красота.

А аз, объркал пътя на живота си,

вървя сред нищото, говоря с пустото…

Живот в безпътната тъга

е днешният ми миг… А вярвах…

В цветето, ветреца и врабчето…

Как вярвах, че две хубави очи

достатъчни са, за да преживееш

живот от миг,но миг красив.       

 

МОНОЛОГ СРЕЩУ ЗАМИСЛИТЕ

НА ДЕБНЕЩИЯ В СЯНКА ОХЛЮВ

                                                  на блюдолизците

Взорът ви пълзи по плочите.

Главата ви е сведена в прахта.

Какво от туй, че след години влачене

може и да стигнете върха.

 

Но казвате, че диря ще оставите.

Като сребро щял да проблясва

прокараният път от вас.

О, тази нишка сребърна

погнуса ще роди у другите,

защото не е диря,

а слузта ви,

изпусната от страх. 

              

УТРО

Зората изскочи

и залочи

като жадна вълчица

луната.

 

Синевата се плъзна.

Увисна замръзнала

и след туй се разля

в небесата.

 

Росата се впи –

напои

и треви, и листа,

и земята.

 

Слънце напече.

След хладната вечер

като псе побесняло

раздра синевата.

 

ВЪПРОС  ПРЕД КУПЧИНАТА ПРЪСТ

Мъртвите, не ще ги видя вече…

те из снимки по албума,

 заключени са

в скрина – вечност.

 

Паметта обаче

е като искрата…

Щракне клечката кибрит,

духне вятър

и угасне светлината.

Вечността отлитне в небесата

И остава самотата

в мрака

над очакващия поглед

да виси:

 

“Връщат ли се мъртвите души?”

 

+ + +

Един по един,

хората, които обичам, си отиват от мен…

Едно по едно,

сърцата, които съм дарил, са вече в плен…

И в мрака на обърканите чувства

се моля с изпокърпена душа…

Тишина…

 

ГЛЕЗЕНА МЕЧТА

Два етажа са пълни с любов,

А в тавана при мен е пустиня.

Нито птица долита,

Ни достига вода,

И единствено снимка

Ми повява надежда,

Че нявга ще срещна

Замечтана

По мене

Жена.

 

А мечтата ми глезена,

Във домът ми-пустиня,

Всеки ден се преражда

– наранена душа

А таванът безлюден

Е увиснал навъсен.

Над смълчаната скръб…

Тишина.

 

+ + +

Внезапна буря.

На колене.

Очи в пръстта.

Денят е вечер.

Изсипват капки

жар в душата.

Гушиш се в сърцето,

но все студено е.

 

+ + +

Гоня облаците.

Спя на улицата.

Чакам изгревите.

Диря теб.

Ровя кофите.

Живея кучешки –

напук обичам.

 

* * *

Ще си замина като сив, премръзнал ден

И никой никога не ще узнае

Колко са били сами

И ръцете ми, и  обичта  ми.

 

+ + +

Сълзя…

Сълза съм…

 

Константин Каменов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *