Коренът – Константин Каменов

ПРЕНЕБРЕГВАНИ ФАКТИ ОТ (ПРОТО-) БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ В АЗИЯ

   Има факти за азиатския период от (прото-) българската история, които почти не се поглеждат от повечето историци, а анализите, които могат да се изведат от тях носят много важни логически вериги за оформянето на по-ясна картина върху един дълго време пренебрегван период от развитието на далечните ни предци. Тук синтезирано ще поднесем някои от тях, на които ако се обръща повече внимание всеки историк по-лесно би обосновал своя си възглед за един древен период от развитието на народа ни:  

   1. През XX в. на английски археолози бе разрешено да извършат    разкопки в пустинята Такла-макан (бившата Таримска котловина). От пясъка западните учени изровиха запазени по-добре и от мумии тела на хуни, техни одежди, и дори съдове със запазена храна.

   Дълго време китайците забраняваха всякакво проникване в този район. Английските историци установиха, че много от мумиите са подменени съвсем наскоро с китайски трупове. Въпреки това бяха намерени тела на хуни отпреди 6000 години. Оказа се, че тези (прото-)българи не са били ниски, кривокраки, чернокоси тюрки с монголоидни черти. Напротив – антропологията им напълно се покрива с описаната (на открити при археологически разкопки) външност на траките. Тези (прото-)българи са били високи между 178 и 185 см, русокоси и рижекоси, бели на цвят, със светли очи. За сравнение ще отбележим, че ръстът на китайците от този период е бил съответно 155 – 156 см.

   Много от учените все още не могат да асимилират защо китайците са извършвали тези фалшификации и защо са възпрепятствали историците да проникнат в споменатите (прото-)български поселища. Отговорът се крие в доктрината, чиято линия следваха управниците на съвременен Китай, а именно, че тяхната държава е изградила специфична култура, върху която не е оказал влияние нито един друг народ. За много от световните достижения дори се твърдеше, че са китайски изобретения, без да се предлагат някакви факти в защита на тези твърдения. Специално въпросът кой е дал на света колесницата беше дълго дискутиран сред научния свят. Повечето автори застъпваха становището, че заемането на колесничната технология е станало от Запад и е свързано с индоиранското присъствие в Южна Азия и с влиянието, което е оказало върху коренното население на континента. Китайските археолози защитаваха хипотезата, че колесницата и одомашняването на коня са китайски достижения. Съветската наука застана на позицията, че не били открити достатъчно находки, които да показват в каква посока е придвижването на одомашнения кон и колесницата.

   2. През III хил. пр.Хр., когато втората вълна (прото-)български преселници отдавна се е сляла с първата, вече е съществувала и държавата им БАЛХ (БЪЛГ, БАХДИ, БАКТРИ, БЕТРИ). Тя е била изградена на принципа на конфедерация, като по тази причина е разделена на 15 владения. Всяко от тях е имало свои закони и владетел, но всички са се подчинявали на общия закон и владетел, чиято столица БАЛХ (БЪЛГ) носи прозвището МАЙКАТА НА ХИЛЯДАТА ПЕЩЕРИ, както и МАЙКАТА НА ВСИЧКИ ГРАДОВЕ. През различните езици, използвани от (прото-)българите арии, Царският Балх е бил наричан също Бахди, Бетр и Бактр. От последното название в съвременната историография се появи и изключително ненаучното понятие Гръцка Бактрия. То реално означава Гръцка България – едно от най-абсурдните топонимни словосъчетания, които са се въвеждали в историографията.

   3. В ранните изследвания на ИЗ „Корени” важно място заемаше изясняването на въпроса за авторството на текстове като „Законите на Ману”, „Законите Апастамба”, „Ведите”, както и някои други. Доказано бе не само че те са арийски и будистки, но и че са част от културата на групата от племена, извършила второто преселение от Балканите към Средна Азия, но са се изповядвали и от първата изселническа вълна. Написани са в различни хилядолетия и една от важните им функции е създаването на враните и кастите. Така са могли да се обвързват само хора от една и съща прослойка, но също и от една и съща раса. Законите са имали готова основа още в прародината на тези (прото-) българи, защото на Балканите се появяват в духовността и философията на Орфизма, където „Познанието не е за всеки” и „Затворете вратите за непосветените”. Подобни кастови закони са създадени и в Месопотамия, а най-вероятно са съществували и в културите Мохенджо-Даро и Харапа. Целта от една страна е без насилие да се съхрани робовладелският строй, а втората учителите да се самосъхранят от възможно насилие сред по-големите автохтонни племена.

   4. Но да се върнем към времето на ведическите учения, представени доста изопачени в реформаторското духовно произведение „Зенд-Авеста“ от Заратушуа (3аратустра; Зароастър), който редактира „Ведите“. И докато творенията на брахманите са достигнали до нас само на санскритски език от по-късни записи, част от ученията на есеите са ни познати най-вече чрез авестийския. И двата езика са известни на науката като единствените арийски езици, което според нас е голяма заблуда. Първият арийски език е т.нар. КИРИАЛИ, който днешните езиковеди наричат „руническа писменост“. Той се появява още при (прото-)българите хуни, когато пресичат Гоби (а може би и по-рано), и преводът му, както писа Георги Кръстев, означава „ПЪРВОСВЕЩЕН“.

   Руският езиковед Турчанинов е убеден, че от него произлизат финикийският и арамейският език, откъдето и всички западни азбуки, включително гръцката и латинската.

   „Ведите“ са написани първоначално на т.нар. „БРАХМИ“, чието название идва от името на Върховния Бог Брахма. От тук стигаме до извода, че преводът на „брахми“ означава също „ПЪРВОСВЕЩЕН“ или „ПЪРВОБОЖЕСТВЕН“. Така може да се предполага, че кириали и брахми са различни названия с идентична семантика на една и съща писменост.

   Санскритът се появява в Средна Азия едва през V в. пр.Хр., като езикът и граматиката към него са създадени от (прото-)българския брахман Панини. Други учени посочват за автори Патанджали, Кудалиджи и др.. Независимо от това най-древният санскрит произлиза от района на днешна България, както отбеляза индийският професор Рама Каушик. На лекция в СУ „Св. Климент Охридски“ през 70-те години на XX в. той поднесе сведение, че е открил най-древния санскрит, изписан на камък, вграден в чипровска чешма. От своя страна Панини е използвал централния индийски диалект (говорен предимно от дравидите), като вкарва думи и от други индийски говори, за да създаде език, разбираем за всички индуси, и да преведе след това „Ведите“ на понятна за тях реч. Тъй като всеки диалект е имал свои названия за роднинските връзки, Панини използва думите от (прото-)българския език за тези названия, за да могат всички индуси да ги разберат. След като започва да обучава местното население на санскрит (осемстишие), и названието „брахманин“ в техните представи се променя. Така индусите трансформират един племенен етноним (брахмани – племето на служителите на бог Брахма; племето, съхраняващо свещените знания) в нарицателно за „учител“.

   Авестийският се появява почти по същото време, когато реформаторът на „Ведите“ от столицата БАЛХ (БЪЛГ) – ЗАРАТУШУА, съставя текстовете на „Зенд-Авеста“. Тъй като (прото-)българите и от двете азиатски групи не са търпели реформи в свещеното познание, те го прогонват от България-Бактрия. Той е приет в арийското дотогава владение Мидия. Така, чрез „Зенд-Авеста“, се появява официално и авестийският език (пренесен в готов вид от град Балх). Но нека се върнем към ЕСЕИТЕ.

   Има твърдения на историци, че те не са били племе, а само общност от мъже. Последните археологически проучвания на древните им поселища показаха друго. В гробовете, освен мъже, бяха открити съумиращи жени и деца. Това ни наведе на мисълта, че при есеите само мъжете са се занимавали със съхранението и разпространението на знанието, но това не им е пречело да си имат собствени семейства.

   Прави впечатление, че посланията на есеите са аналогични на тези на брахманизма („Упанишадите“ и „Ведите“). Представяйки есеите като едно от (прото-)българските племена, искаме да покажем, че в района южно от Каспийско море те не са се занимавали само с въпроса за прехраната, но и за човешките ценности – най-вече знанията. Успоредното развитие в различни географски райони на няколко идентични философии (брахманската, реформаторската, авестийската, есейската, будистката, възстановила след авестийството с друга терминология и символика брахманизма, орфическата и др.) от своя страна показва, че коренът им е бил общ, възникнал, както и Божественият знак, в европейската им прародина.

   5. Както (прото-)траките и (прото-)българите арии, хун-ну живеят на принципа на владения, без необходимост от създаване на държава поради липса на агресивни формации край тях. При хун-ну този модел се променя най-рано, защото обучените и организирани от тях китайски племена първи започват да се обединяват във вид империя с наченки на агресия към учителите си (прото-)българи. Ще оставим обаче този въпрос на по-заден план, като ще продължим с проучванията на шведската археологическа експедиция във вътрешна Монголия през 1927 – 1937 г. Там учените откриват култура, чиито корени са на повече от 2000 години пр.Хр. и рязко се различава от китайската. Тази неолитна култура принадлежи на разбитите от Китай ДИ, чието име в превод от китайски означава „ВИСОКИТЕ“. Предполагаме, че разглежданите тук ди са част от хун-ну, защото в китайската историография за хуните се споменава за първи път точно през този период – 2357 – 1764 г. пр.Хр.. Когато Поднебесната империя разбива тази група (прото-)бъл­гари, малка част от тях остава подвластна на Китай, а по-голямата се преселва далеч от имперските територии (най-вече на север-запад). Може би по тази причина в продължение на няколко века сведения за тях липсват. Има кратки споменавания през 802 и 304 г. пр.Хр., но те не носят никакви по-конкретни данни, които да послужат за анализи.

   Важна информация за преселението на останалата част от хуните оставя Сим Цян. Той отнася създаването на Хунската държава около 141 г. пр.Хр., след като описва прехода на пустинята Гоби от новосформираната държава. Преходът е станал по стъпките на по-ранните хунски преселници, осъществили преминаване на Пустинята на смъртта. В китайската традиция се счита, че Шун-Вей със семейството си и някои от поданиците си се присъединил към хуните. Това станало, след като династията Ся била свалена чрез преврат. Като неин последен представител, за да не бъде убит от новите управници на Китай, Шун-Вей потърсил убежище при хуните и в древнокитайските книги този факт се използва, за да бъде обявен велможата за родоначалник на хуните, което не отговаря на историческата истина. Като част от (прото-) българската азиатска група, която няколко хилядолетия преди това създава първите си владения, хун-ну са били вече и носители на принципите на държавно устройство. Това държавно устройство те са предали и на други (прото-)българи от Азия. Принципите на управление в Китай са коренно различни от тези, които са имали всички (прото-)бъл­гарски държави, включително и хун-ну, което е главната причина да не приемем становището на древните китайски историци. По-вероятният мотив за преселението на Шун-Вей при хуните е, че (прото-)българите винаги са се отнасяли хуманно с пленниците – войници и бежанци. При тях не е съществувало робство в класическия му вид, поради което и други китайци са търсили убежище в държавата им. А и за Шун-Вей е нямало друга алтернатива, освен да напусне родината си, защото новата династия със сигурност би го премахнала. Това, че избира Хун-ну държавата за ново убежище, е обяснимо, защото по това време в района не е имало други държави, а по-реално е било да оцелее в някое държавно обединение, отколкото сред някое племе.

   След преминаването на пустинята Гоби вторите хунски преселници се насочили северно от Хималаите, където установили превес над разделените носители на Карасукската, Глазовската и Андроновската култура. Нападнали ги и наложили управление над тях. Трябва да отбележим, че тези племена също са принадлежали към бялата раса от (прото-)българската хунска група. Около 600 години преди разгледаните събития те са заемали пространството в западната половина на Южен Сибир, както и днешен Казахстан, до планината Урал. Предполагаме, че хун-ну са били първите хунски преселници от изток на запад, обединени с хуните, живеещи край споменатата планина. Още през XIX в. пр.Хр. по-голямата част от тях се премества на юг, затова за дошлите около 1200 г. пр.Хр. не е представлявало никаква трудност да наложат управлението си над малобройните техни съплеменници около река Енисей.

   6. В „История на Трите царства“, около 250 г. пр.Хр., се разказва за обмен на посолства между Китай и Фунам (древно царство на територията на днешна Камбоджа). Върналият се китайски участник в този обмен, Кан Тай, съобщава сведения за царството Фунам и заявява: „Те имат книги и ги съхраняват в архив. Писмеността им напомня писмеността на хуните“. За уточнение ще отбележим, че фунамците са използвали свещения шрифт, известен като „брахми“. Като заключение ще добавим, че по принцип, когато се сравнява нещо, се избира най-популярното и близко до него за сравнение. Това показва, че хунската писменост не е била непозната на древния азиатски свят.

   Както вече отбелязахме, според проучванията на някои езиковеди хуните са използвали и руническата писменост. Това ни доведе до две хипотези. Според първата всички групи (прото-)българи, както и много други древни народи (египтяни, асирийци, перси и т.н.) са използвали едновременно поне две писмености. Засега не можем да предположим с точност защо се е правело това, но най-вероятно е служело за удобство при превода в посланическата работа. Възможна е също така хипотезата едната писменост да се е използвала за религиозни цели, а другата – в работата при светските дела. Освен това не са открити повече данни, че това се е правело при всички, които отбелязахме, затова не го твърдим като нещо доказано.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *