Коренът – Константин Каменов

ВЪЗНИКНАЛИ КУЛТУРИ В ГОТОВ ВИД СЛЕД ПРЕСЕЛЕНИЕ НА (ПРОТО-) ТРАКИ

   Принципа на разселение на тракийските племена е доста особен. Когато напускат Балканските си поселища, част от племето остава в родните си земи, а тази група която се разселва винаги се дели на две. Едната част се консолидира с местно население по пътя, а другата продължава по-надалеч. В повечето случаи преселението е на Изток. Единствено варианта с изграждането на Стоунхендж, създадената и изчезнала след няколко века алпийска култура, както и откритите из цяла западна Европа готови метални изделия, свидетелстват, че преселения са се извършвали и на Запад.

   Първата известна култура, регистрирана и от археолозите е възникването на Елам, в която са участвали най-вече племена на Витините. Доказано е, че жители на тази територия е имало поне хиляда години по-рано, но културата им се появява едва, когато се намесва и някакъв европеиден елемент. Другата част от тези Витини са продължили пътя си на Изток и така се появяват идентичните с предходната култура Мухенджо-Даро и Харапа. Това са най-северните точки, до които са достигали, без да навлизат в полуостров Индостан и да се смесват с Дравидите, живеещи там. Последните от своя страна, са наследници на една още по-древна култура, а имено Лемурийската. Следващата важна изселническа вълна от траки са част от Мизите. Считам, че водеща роля сред тях имат Кимерите, група от които остават като конен, номадски народ около Черно море. Друга тяхна група създава Шумер, а останалата част продължава и заселва Средна Азия. Саките (това е етноним на Кимерите, но според друг език на траките), също се разделят на две като едната част се поселва в планините Хиндокуш, Памир и територии от Тибет, а другата е по-скоро номадска като в отделни периоди живее в Гоби и Таримската котловина. Шумерската култура се появява в готов вид, както и Еламската. В Средна Азия културата е предимно на новозаселилите се траки от Мизийския клон, защото автохтонно население по това време почти липсва. Тази група, след по-малко от две хилядолетия, ще стане известната за човечеството като Ведическа култура или тъй наречените Арийски владения. Ариите също функционират под формата на отворения херметизъм. Не създават държава, а владения, в които се изграждат градски центрове, напоителни съоръжения, земеделие и скотовъдство, но от всичко най-важно е науката и вярата, както и устройството на живот. Използвали са се най-малко четири езика, между които брахми, пахлави, кириали и санскрит. За последният, интерес предизвика една лекция от началото на 70-те години на 20-ти век, четена от най-добрия изследовател в тази област проф. Рама Каушик в Софийския университет. В нея той разкри, че най-старият санскрит е изписан на камък, вграден в Чипровска чешма.  Разбра се, че камъкът не е преносим артефакт, а надписът е по-древен от културата на ариите. Така по логически път извода сочи, че санскритът е тръгнал от траките към Средна Азия и впоследствие към Индия. Все още не е решен въпроса, дали тази писменост е възникнала в българските земи или е донесена от Атлантида. Няколко дни след представяне на лекцията си професорът бе „подканен” от тогавашната власт да се прибере в Индия. Вероятно това сведение бе от тъй наречените „прокълнати факти”, за които не е трябвало да се говори и без които историята на света има съвсем друг вид, различаващ се от действителния си.

   На различните места, на които се заселват, в зависимост от географската ширина и манталитета на местните племена, с които се консолидират траките оставят разновидности на отворения херметизъм. Те могат да бъдат обединени основно в две групи – почитане на Господ-Бог чрез слънчевата икона и почитането му чрез лунната икона. Това са важни неща, защото според тях се набляга на различен тип календари, напоителни съоръжения, посеви, изграждане на сгради и други. Като основен пример ще посоча, че в Шумер и Средна Азия преобладават зикуратите като храмове за почитане на Господ-Бог, докато на други места се обръща повече внимание на пирамидите. Специално за Месопотамската държава в тези дни щяхме да имаме бегли познания, останали единствено от археологията. Така се случи с Елам, Мухенджо-Даро и Харапа. Днес историците ни казват само култури появили се изведнъж и пак така изчезнали, като ни предлагат размишления върху останала археология, но единствено с догадки за нея. Случаят с Шумер е малко по-различен, защото това владение помага за възникването на малката Мари, Асирия, Акад и Вавилон. В тях са изградени храмови постройки, изключителни по формата си напоителни съоръжения и канали, както и градоустройство, на което би завидял и съвременен архитект. Акад, Асирия и Вавилон се превръщат в прагматични агресивни държави, което принуждава Шумер също да се реорганизира в държава. Това не й помага и тя бързо е унищожена. Една след друга на нейно място се раждат и загиват прагматичните култури на Асирия, Вавилон и Акад. Те запазват материалните достижения на Шумер, като на много места записват и духовните. Така освен „Епосът за Гилгамеш”, „Енума Елиш” и други, бяха открити и математически познания притежавани в Шумер. Плочата „Плимптом 322”, намираща се в Колумбийския университет в Ню Йорк съдържа над 60 множества, представящи данните на 15 правоъгълни триъгълника. Лучано Джарудо-Астори успя да разкодира, че Месопотамската цивилизация е ползвала система от логически, а не от емперичен характер.

   Цитат: „Ако на цифрите от плочата се приложат няколко последователни операции, се получава система от числени отношения, които позволяват да се построят безкрайни серии от правоъгълни триъгълници. Техните страни представляват винаги цели числа.”

 Според Лучано Джарудо-Астори тази плоча се е използвала за решаването на астрономически, математически и архитектурни проблеми. Този учен открива, че на нея се съдържа втора система, която позволява да се проверява правилността на операциите от първата. Най-голямото ѝ достойнство е наличната теорема, която гласи „Всяко рационално число, дори с милиардни след запетаята, позволява построяването на негов правоъгълен триъгълник, чиито страни са винаги цели числа”. На плочата е изписана и тъй наречената Питагорова теорема.

   Висшите технологии притежавани от траките са били на изключително високо ниво. Те могат да удивят дори и представителите на най-развитите във военно отношение държави. Освен, че са знаели за десетата планета в слънчевата система, благодарение на която са създали най-точния слънчев календар в света, те са създали и перфектен лунен. Слънчевият е известен като Български и бе признат от Юнеско през 1976 г. за най-точен. В него са фиксирани две основни дати 5505 г. пр.н.е., когато става Адамовият потоп, след който започва разселение на траките. Доста погрешно бе становището на американските учени Райян и Питман, че това е Ноевият потоп, който е близо три хилядолетия по-късно. Ние го нарекохме Адамов, защото реалното летоброене в Библията е от Адам до наши дни и първата посочена година е 5505 г. Нашето виждане по въпроса е, че самият потоп е траел три години и едната дата показва началото, другата края.

   Втората важна зафиксирана дата в Българския календар е началната, от която летоброенето е започнало. Както коректно установява изследователят му Георги Кръстев в книгата си „Символи от Боговете”, това е 22.ХІІ.12095 г. пр.н.е. Българският календар няма крайна дата, а негов аналог е календара на Маите, който е  видоизменен. Така се получава дата от един финален цикъл, да се възприема като край на календара.

   В произведение „Махабхарата” (което е тракийско на арийската културна група, а не индуско) са описани летателни съоръжения и технологии, които много учени считат, че са извънземни. Логиката сочи точно обратното, земни автори не биха могли да опишат толкова подробно едно такова съоръжение, ако не го познаваха отвътре. В противен случай нямаше да знаем, че формата на летателните устройства, от които са хвърляни ядрени оръжия е била по подобие на „лазурни, яйцеобразни облаци”, „светещи сфери”. Нямаше да знаем, че ги е задвижвала „етерна сила, която нанася удар на земята при излитане”, и че са издавали „нежни и мелодични звуци”, както, и че са излъчвали „подобно на огън, сияние”. Били са изработени от сплав „няколко метала”, като част от тях е била „червена”, а другата част – „лека и бяла” (може би берилий). От фактологично гледна точка още не може да се обясни от експертите пълното описание на тези устройства на смъртта.

   В друг арийски текст – „Мусола Пурва” има описание, необяснимо за етнолозите на ХІХ век: „Това е непознато оръжие, желязна мълния, гигантски вестител на смъртта, който превръща в прах всички членове на расата, на вришните и андхаките. Обгорените тела са неузнаваеми. Косите и ноктите на хората опадват, предметите се чупят без явна причина, птиците побеляват. След няколко часа храната става отровна. Мълнията се превръща във фин прах.”. И по-нататък: „Пуруша летеше на борда на високомощна Вимана, той хвърли върху огромния град само един снаряд, зареден от силата на Вселената. Ослепителна светлина, подобна на 10 000 слънца, се издигна в цялата си красота. Когато Вимана се приземи, тя приличаше на великолепен антимонов блок, оставен върху Земята…”.

   Китайски писания ни дават сведения, че през ІІ хил. пр.н.е. сакската група на траките е използвала две атомни бомби срещу тях, за да се защити. Те са били подобни на стрели като на половина са били червени, а в другата половина металът се е забелязвал. Това е станало в Таримската котловина и Гоби. И двете днес са пустини, в които са се запазили по един голям подобен на куб камък изписан с руни, но с българския им еквивалент. НАСА потвърди, изследвайки чрез спътникови снимки и засичания, че 2 000 г. пр.н.е. на двете места е имало атомен взрив превърнал цветущите долини в пустини. Такъв взрив от същия период се е случил в паралела на полуостров Индустан отделящ ариите от дравидите. Описаните вече градове Мохенджо-Даро и Харапа са стопени от ядрен взрив. Съветска, китайска и шведска експедиции откриха запазени като мумии хора от бялата раса в Гоби и Такла Макан. Дрехите им са идентични с български носии, предимно от Северна България. От своя страна нови американски спътникови снимки показаха, че под пясъците на тези пустини е имало цветущи градове, пътища, канали и по-малък тип фортификационни и напоителни съоръжения.

   Тъй като една средноазиатска българска група, сред която водеща роля взимат саките, участва и във формиране културите на индианските племена Маи, Инки и Ацтеки, то първо ще разгледам техния генезис.

   След далечната по време гибел на Лемурийската култура (предполагаемо загинала 35 хил.г. пр.н.е.), част от нейните представители се спасяват в Южна Индия и Югоизточна Азия. До разселението на траките не се забелязва някакво развитие в културата на спасилите се лемурийски племена, а по-скоро деградация и консервиране в областта на великите им преди това постижения. Археолози документираха, че когато започва инвазията на европеидно население, живяло на Балканския полуостров, от Югоизточна Азия се е извършила голяма миграция към Америка. Това се е осъществило през Беринговия проток, който в периода ІV – ІІІ хил. пр.н.е. е бил тесен и проходим. След това се появяват и по-новите индиански групи, между които както вече отбелязах, най-големи са Маите, Инките и Ацтеките. По-древните и генетически различни от тях, жители на Америка са Толтеки, Олмеки, уседнали предимно в Южна Америка. Дори с появата си новите индиански племена не носят каквато и да била по-развита култура. Последното се забелязва от учените, едва когато по пътя на разглежданите групи от Средна Азия се разселват и по-малки общности от траки. Така се появяват и тъй наречените бели „богове” на разглежданите от мен индиански племена, които не се спускат по вертикала, а пристигат или с кораби, или по суша от Север с група от съпътстващи ги персонажи. От запазените книги свързани с вярата, повечето от които са изписани върху камъни, а най-известната и запазена е „Попол Вух”, разбираме имената на тези „богове”. Това са Кукулкан, Виракоча, Кецакуатл и Вутан. От този период са и откритите, появили се в готов вид култури на индианските племена. Изграждат се градски центрове с пирамидални храмове, като навсякъде вярата в Господ-Бог е базирана чрез почитането на слънчевата икона. Появява се прословутия календар на Маите, който е идентичен със българския. Срещат се същите напоителни съоръжения и цялостно фактологията показва, че културата е оставена от белите просветители, възприети като богове. Няколко са основните неща, които приемаме за най-важни. Това са обучаване в земеделие и скотовъдство, предоставената добре обоснована вяра с космология към нея и писменост, чрез която са се запазели всички тези сведения до днес. Не мога да не отчета факта свързан с края на съвместното им съществуване, който буди възхищение, а пред учените поставя много въпроси. Когато белите „богове” се качват на кораби за да отплуват на Запад по Тихия океан, те предупреждават своите събратя индианци, кога ще дойдат същите на външен вид като тях хора, но последните ще носят огън, меч и смърт. Предсказали са точното време на испанска и португалска колонизации, но индианците не са спазили съветите за предпазване от тях. Те ги приемат като белите си „богове”, но завоевателите започват да ги избиват.

   Тъй като отбелязах „бог” с името Вотан, който е бил или от сакската или от тохарската тракийска група, ще спомена и преселението от Средна Азия към Скандинавието, където отново се появява „бог” със същия етноним и е занесена култура в готов вид на автохтонните племена през І хил. пр.н.е. От района на Средна Азия се преселват племенни групи водени от своя княз (принц), познат в северноевропейската митология като Один (Вотан). Както се говори в легендите за него, той оставил Валхала (разбирай Балхара) да бъде управлявана от синовете му. След това се заселил в Скандинавието и дал нова култура и познание за бога на местните племена, които както индианците са го обожествили. Това е бил принц-брахманин, което от само себе си показва, че той е спазвал Ведическата култура. Сведението за това преселение се потвърждава и от китайски източници достигнали до нас през руския превод на Никита Бичурин. Те ни съобщават, че подобен принц е оставил столицата Балх, разделяйки я на четири части, всяка от които под управлението на отделен негов син и потеглил на Запад, но неизвестно къде се е установил. В Скандинавието след появата му, възникват популярните и до днес епоси „Голяма и малка Еда”. Забелязва се „раздвижване” и в областта на корабоплаването. И до днес викингите от този район са ни познати като хора кръстосващи морето.  Освен това е занесена и нова езикова форма за общуване. Без нея вярата поднесена чрез сагите би останала доста орязана.

   По-особена форма на преселение на тракийските племена е свързана с възникването на Египет на фараоните. До ІІІ хил. пр.н.е. в тази част на Африка съществува държавата Кем. От Балканите и от Средна Азия малки групи от тракийски племена се преселват на разглежданата територия. Автохтонното население е негроидно, но изследователи не са открили сблъсъци между двете групи. Траките са възприети отново като богове. Те реформират цялата държава, която вече е под името Египет. Културата е тракийски отворен херметизъм, а фараоните и жреците са от бялата раса,  предимно А кръвна група характерна най-вече за Балканите. Освен популярните пирамиди и сфинкс, са изградени много по-важни за функционирането на обществото съоръжения от типа – язовир Абидос. Той е направен по такъв начин, че водата от Нил вече да се използва като питейна от цялото население на страната. Появяват се писменост, календар, развито стопанство и доста новости, които дават тласък в развитието на тази държава.

   В древен Египет са открити различни писмени произведения, но безспорно „Корпус Херметикум” с основно произведение в него „Поимандрес” буди най-голямо любопитство сред изследващите вярата и начина на живот в тази страна. От него научаваме, че херметичната култура на траките при фараоните се съхранява дълго време. Най-важното в това произведение е идентичността му с дадените пророчески съвети от белите „богове” на индианците. Както се среща във всички тракийски вероизповедания, тук се отбелязва в прав текст, че триединството на Господ-Бог ще се случи в близкото, за писалите книгата, бъдеще. Всичко е съхранено чрез терминът Хермес Трисмегист. Няма да се спирам на погрешните досега разсъждения върху лексемата, а ще предложа нашето изследване. Лексикологията, сравнителното и историческото езикознание ни дадоха право да поднесем следния аналитичен превод: „Сияйният Бог месия(е), троица(е), могъщ(е)”. Езиковите особености на тогавашната лексикология в Египет, както и вярата, която са почитали ни позволи да поставим знак за равенство между всеки един термин в словосъчетанието, чрез спомагателния глагол, в който в подобен род изкази на фараоните е винаги елипса – не се изписва, но се подразбира по презумпция. Четейки този превод всеки сам би могъл да си направи извода, че тук става въпрос за момента на възкресението на Иисус (Спасителя) и връщането му при Отца. Произведението „Поимандрес” е пророческо и вече е доказано безспорно, че сведения от него са се случили впоследствие.

   От тук ще преминем към историята на Троянската война. Има няколко важни момента, които трябва да уточним. Битката не е между гърци и други неопределени племена, а между две големи тракийски групи с различна мисловност и култура. Троя е изключително малък град през ХІІІ век пр.н.е., но е важна крепост, охраняваща проливите, които са вход към Черно море, а който владее този водоем е можел да определя съдбините на тогавашния свят.  Ахейският съюз на Агамемнон се състои предимно от траки пеласги, чийто начин на живот е започнал да става прекалено прагматичен. Всички други от противната страна са към същинските траки и спазват херметичната култура.  Битката за Елена е само художествена интерпретация на събитията, защото по време на няколко годишни сблъсъци между двете тракийски групи, тя е живяла в Египет. Троянският кон, както и победата на Ахейския съюз са силно преувеличени и манипулирани откъси от събитията. Устното произведение на Омир се запазва непроменено повече от седем века. Интерполациите и фалшификациите са направени от записалите го доста по-късно елински манипулатори.

   Първото, което представлява интерес за изследователите са военните доспехи и отношението към сраженията на двете групи. Докато траките-херметици, защитаващи Троя са изобразени с невероятно красиви доспехи от бронз, сребро, злато, то в ахейския съюз имаме само трима, които носят такива. Единствено земеделецът Ахил си ги е изработил сам, а братята Атриди – Агамемнон и Менелай, получават своите преди войната като дар. След всяка битка четем как нападателите се хвалят какви колесници, копия и доспехи са откраднали от убитите защитници на града. Същото не се забелязва в отсрещния лагер. Сраженията се водят повече от десет години, но Илиада завършва с 24-та песен, след която нито има Троянски кон, нито крепостта е превзета.

   Второто, което веднага прави впечатление е предложено в „Одисея” (с него трябва да се разглежда и „Енеида”), където се вижда как всички от Ахейския съюз бягат. Имайки предвид прагматичния и грабителски начин на живот, който са водели нападателите, то няма никаква логика, ако са превзели Троя – да я изоставят непокътната, неконтролирана и панически да бягат към домовете си. Всички техни вождове са избити до един. Разказът следва пътя към дома само на Одисей и сподвижника му. Една случка обаче ни дава основание отново да потвърдим по-скоро възгледа, че град Илион не е бил превзет. Когато са приети на един остров и домакините им искат да чуят какво се случило при битката, приятелят на Одисей започва разказа като възхвалява своя събрат. Тук за първи път се появява Троянският кон, който е възпят като изобретение на Диомед и Одисей – по този начин била превзета Троя. Домакините се усъмняват в чутото, защото именно, когато са възпяти най-големите подвизи на Одисей той се разплаква гузно. Двамата са изгонени от острова като измамници. След дългите си изпитания по моретата единственият ахейски вожд завърнал се жив у дома – Одисей също бива убит от синовете си.

   Третото е следствие от първите две. Тракийският херметизъм като начин на живот, побеждава и устоява още седем века, до появата на елинската мисловност през VІІ – V век пр.н.е.

   Троянската война има и друго важно значение за Европейския континент – възникват етруските племена, а за първи път са заселени масово Британските острови.

   Повечето изследователи са на мнение, че групата на Еней, преселила се от Троя на Апенинския полуостров създава Етруските племена, първоначално известни като Тирсени. Доста по-често започнаха да се появяват доказателства, че Хетите също са взели участие в този процес. Независимо какво е становището на отделните учени, нашият възглед е, че и троянци и хетите са племенни групи на същинските траки. Затова може да обобщим в едно изречение – траките са предците на етруските, от които възникват римляните. Ненапразно в империята на Цезарите, възприемат цялостно културата си пряко от траките, а не от елинската мисловност.

   През същия период прогонени от местата си ахейски племена на траките, заселват Британските острови. Първата голяма група е от Мирмидоните на Ахил, които на островите се появяват с прозвището Фир Болг ( Фър Болг). Погрешно е становището чрез лингвистични тълкования на името, неговото значение да се поднася като Торбаланите. Това са хора – типични земеделци (какъвто е бил и Ахил), облагородили първо земите на днешна Англия, а след това и на Ирландия. Интерес предизвикват сведения на антични автори, но ние ще използваме един техен интерпретатор от средните векове, обхванал всички гледни точки в една. Йоан Маллала пише за мирмидоните на Ахил: „… българите, тъй наречени мирмидони.” (в друг негов препис, както и на негови съвременици, текста звучи: „българите, някога наричани мирмидони”). Имено тези българи – мирмидони са фир болгите. Няма защо да изследваме названието, тъй като етнонимът ясно се набива на очи, само ще подчертаем, че първичната консунанта от която произлизат Б, В и Ф, е П. Така реконструирана първата част на названието в началния си вариант ще звучи Пер=царствен. От тук цялата семантика на Фир Болг е царските мъдреци. След тях се заселва Племето на Дану (хората на Дану). Те идват от същите земи, като според Джералд Хокинс и Джон Уайт, племената са от островите на Егейско море, което би трябвало да значи траки – пеласги. Според Миранда Грийн това пък са митични племена, също както фир болг и фоморите. Нашите изследвания показаха, че Племето на Дану е от същинска Тракия. Терминът Дану е сакрален при тази група траки и означава Божествен. Използва се обаче само за назоваване на големи реки. Освен това, тъй като реките се свързват с напояването, то тяхната божественост е в зависимост от лунния култ. Така следващата тракийска група появила се на Британските острови носи цялата митология на преданглийските и първични ирландски племена.

   Когато се случват събитията на Албиона, през същото време се осъществява и мащабна реформа във вярата при българите в Средна Азия. Принц от арийската столица Балх, чието име още не знаем, превзема престола без да има право на царска власт през VІІІ век пр.н.е. Той извършва и реформа на ведическата вяра. Никой не е предприел нещо спрямо него, когато се възкачва на престола, но баща му пръв го осъжда след като променя вярата. Тогава е изгонен от всички арийски владения. За историята той е познат с прозвището Заратушуа (Заратустра, Зороастър), което в превод означава Царственикът възседнал старата камила. В този период трона в град Балх е бил във формата на златна камила, чийто цикъл вече е изтичал и трона е трябвало да бъде сменен с друго животно, затова присъстват термини като царственик (уа) и стара камила (Заратуш). Глаголът възседнал е като обидно нарицателно, с което по-скоро се показва варианта узурпирал. Той се подразбира от само себе си. Заратушуа е приет в едно от най-западните арийски владения, познато в историята като Мидия. Там възприемат и учението му, което е отразил в книгата си „Зенд – Авеста” (мъдростта на благото учение). Писмеността е назовавана от изследователите като зендска или авестийска, според името на произведението, а зароастрийска – според името на автора. Той идва с произведението си от град Балх. Нито писмеността, нито езикът му са нови. Тъй като в арийския център на култура, към който арменски автори използват красивото название „ИСТИНСКИЯТ ЛЪЧ НА ДУХОВНОТО СЛЪНЦЕ”, се използват санскрит, брахми, кириали и пахлави, то авестийският е един от тези езици. Освен че се превръща в първо „евангелско” учение, зороастризмът изиграва и друга роля. Мидия от арийско владение се преражда в агресивната държава Персия.

   Експанзиите на Персия предизвикват всички арийски владения да реорганизират херметичния начин на живот. Така повечето от тях се преструктурират, обединяват и организират голямата държава Кушан, която неправилно е отбелязвана от историците като империя. Тя е създадена само от еднородни като ген и мисловност племена – все тракийски наследници.

   Принц Сидхардха Гаутама възстановява ведическото познание за Господ-Бог три века след зороастризма (V век пр.н.е), като използва нови изразни модели. Така възниква Будизмът, тъй като принцът е наречен Буда (просветленият), другото негово прозвище, ни поднася повече сведения за произхода му – Сакая Муни (мъдрият сака), отбелязва, че е от племето на саките. Според Аристофан, Аристотел, Страбон и други антични автори саките са от траките–мизи, и когато се изселват на Изток се разделят на две. Интерес предизвиква фактът, че Будизма успява да пробие като религия и сред дравидските племена обитавали днешна Индия. Отбелязваме това, защото столетия наред ариите се опитват да дадат идентична култура на същите групи от хора, но помежду им винаги възникват войни. В новата държава Кушан владетелят Канишка също въвежда будизма. Когато средноазиатската династия Мауриа, водена от Чандрагупта се преселва в Индустан започва първото консолидиране на племената и наченките на индуската народност чрез идеите на Будизма. Това учение става изключително популярно от древната земя Калкута, Мадрас през Малайзия, Цейлон, Индонезия, Непал, Тибет, Китай, Монголия, Япония и други азиатски държави. Будизмът е най-явната връзка между Орфизъм, Арийство и Християнство, показвайки и идентичността на тяхната вяра, религия и ритуалистика.

   Заедно с възникването на будизма, популярен става сакския лунен календар. Тази система на летоброене е по-стара, но не толкова известна, заради ведическата култура, доминираща преди това и обвързана със слънчевия култ. На 22.ІІІ.1957 г. Индия официално приема сакския календар за свой национален. По този начин се премахва едновременното използване на 30 други календарни системи в страната.

През І век, когато част от саките навлизат в Индустан, друга тяхна група предимно с тохари се премества на изток сред автохтонно азиатско население, живеещо северно от Гоби. Тези две български племена носят култура и извършват бавна консолидация на тюрки, монголи и татари, в продължение на повече от седем века.

   Периода между VІІІ и V век пр.н.е. е изключително важен за човешката история – създаване на елинската култура, която е вид прагматична мисловност, възникнала в някои групи от тракийски племена. Все още в отделни исторически кръгове, продължават погрешните възгледи, че древните елини са народност. Дори понякога възникването им се отнася към периода на Троянската война, но автори като Страбон, Цицерон, Плиний Стари, Платон, Тукидит и най-вече Титиан Асириец в трудовете си отбелязват в прав текст, че това е вид мисловност, от която произлизат тиранията и демокрацията.

   Пеласгийската група на траките, както се е опитала и седем века по-рано, в отбелязаната вече война, този път успява да се отдели от същинския тракийски херметизъм. В началото не всичко е вървяло добре, защото оформяйки четири елински групи на култура, те не са успели да функционират по какъвто и да е начин. И Херодот, и Платон отбелязват, че в йонийската, дорийската, ахейската и атическата групи е имало толкова много диалекти и наречия, че те не са успявали да се разбират помежду си. Дионис Тракиец създава „Принципи на граматиката”, като по този начин им помага и това дава началото на старогръцкия език.

   После  възникват градове-държави, като най-популярни са Атина и Спарта. Независимо, че са малки форми на обединение те са доста агресивни и предизвикват същинските траки да направят своята първа голяма държава – Одриското царство. За разлика от елинските центрове на култура, Тракийската държава не е агресивна. През този период Персия също е в могъществото си и започва войни не само на Изток, но и към елинските центрове на култура – Балканите. Това са военни действия предизвикани от промяна на центъра на икономическо влияние в света. По тази причина, когато войната се пренася на Балканите част от траките приемат да помагат на персите, а друга група на елинските държави. За носещите все още херметизма, като вид култура – траки, е по-изгодно войната да се води продължително за да бъде изтощителна и за перси и за елини. Но сраженията приключват бързо и това се оказва краят на света, който до този момент е възприемал отворения тракийски херметизъм като вид култура и начин на живот. От V век пр.н.е. нашият свят е изцяло доминиран от прагматичните взаимоотношения възникнали при елинската мисловност. Още антични философи отбелязват, че това е било началото на края на човешката цивилизация.

   След няколко века възникналата Римска държава, която преминава през фази – република и империя, в един момент се опитва да възстанови нещо от по-старите взаимоотношения между хората. Цезарите и тяхната аристокрация възприемат много от духовните си практики пряко от траките, а не от елините, но и това не помага на тръгналото по пътя на регреса човечество. Преди римляните Александър Македонски, съграждайки с кръв своята голяма империя също е опитал да възстанови някакъв, непонятен за него, по-духовен свят. И при този владетел идеята е безплодна.

   Забелязва се как за няколко века започва завръщането към родните земи на тези, които описахме, че някога са се отделили от траките и са разнесли култура сред други племена. Но какво представлява разнасянето на култура: при траките-херметици първо е стоял въпроса за оцеляване на част от племето след природен катаклизъм или прекалено голям прираст на населението. Описахме най-често срещания вариант на разселение Изток – Запад. Частта от племето, когато се заселва на новото място, пренася със себе си и своята култура, за която тук ще посочим философските категории – част от ежедневието на населението, наричани практики, модели и т.н.:

  1. Изграждат се селища за нов живот – най-важните необходими познания са от областта на строителството, астрономията, геологията, металознанието.
  2. Разработване на земеделски земи и скотовъдство – най-важните познания са почвознание, геология, направа на ирагационни съоръжения и управление на водите, зоология, ботаника и анатомия.
  3. Духовни практики – това са константни ритуало-духовни-мистични комплекси от познания, песнопения, жестове, наричания, заклинания и други, които при тракийския отворен херметизъм не се променят. Необходимо е да има жрец, който владее познанието и има цялостна представа за пътя на знанието.
  4. Въвеждане на възпитание за вселената, околния свят и цялостната същност на Земята. Отново ще напомним, че в отворения херметизъм присъства възгледа за едновременост на душа, дух и материя, изразен най-силно от дълбоката древност, чрез знака – IYI. Това е ипсилон с две хасти, като показва едновременност на мъжкото и женското начало. Ипсилона (Y) символизира мъжката структура, а хастите (І) – женската.

   Културата съдържа в себе си още много подпрактики, които са спомагателни. Независимо чрез какви форми на експониране тя е била съграждана на новото място, цялостната й функция и смисъл са оставали едни и същи. Разликите са се проявили поради факта, че на новото поселище има и контакт с автохтонно население, което е на различен етап на развитие, но е било необходимо също да бъде обучено чрез тази култура.

   Феноменът на завръщането на тракийските племена е познат в науката като голямото преселение на народите. Будиската група започва движение по пътя на махалото, първо чрез Масагетите ІV – І век пр.н.е. При отделянето им от Азия и заселването им в северен Кавказ, групата им се преименува на Сармати. Когато част от тях заедно с Кимери и с Траки от Мала Азия се заселват край днешна Балтика, от ІІІ – І век пр.н.е., това място е наречено Втора Сарматия, Сарматски океан, а заливът – Венецки. Първите Сармати край Кавказ след разделянето на две приемат названието Алани.

   Средновековни хроники, между които най-популярни са анонимната на монаха, известен като Киевската Ръка („Кроника пачатко и назвиску Литвы, и о кнзех литовскихь, и о делахь ихь, ис сториков полскихь и рускихь собранная през того жь иеромонаха Фиодосия Сафоновича, игумена Михаиского золото-верхого, Киевского року 1673”) и „Лiтопис Гадяцького полковника Григорiя Грабянки”, които твърдят, че след І век пр.н.е. Кимерите са заселили цялата земя от Черно море до Балтика.

   Когато групата на Българите-Хайландури, се изселва от Кушанската импе-рия, част от нея се заселва край северното Причерноморие, друга нейна група продължава заедно с Кимерите на Запад. По пътя си Кимбрите се отделят от Кимерите и, заселвайки се в Алпите стават основа на бъдещата швейцарска народност. Кимбрите, продължаващи на Запад се заселват на Британските острови и създават уелската народност. Хайлендрите продължават още на Север и са една от двете групи формирали шотландците. Цялостно Кимерите достигат до Испания, пренасяйки по пътя си свещения термин Иберия (Хиберния). При завръщането Първата Иберия е днешният Кавказ. Втората с това име е днешна Албания, а сегашния Иберийски полуостров е територията на Испания и Португалия. Хиберния е древното име на Шотландия, което жителите й използват и до днес. Повече от половината фамилии в Португалия са Гимараиш, което на един от използваните тракийски езици в Средна азия, както и при Кимерите, се превежда – Кимерови. В България в няколко района все още се срещат мест-ности с название Кимера. Тъй като това племе е част от траките – Мизи, то можем да кажем, че именно тази група племена участва във формирането на повечето западноевропейски народности. Друго голямо завръщане от Средна Азия е това на тракийското племе Келти. Една група от тях се заселва Северно Черно море, а друга преминава през Мала Азия и Балканите като по пътя си увлича със себе си тракийските си родственици, с които преди хилядолетия се е разделила на две – Галите. Пресичайки цяла Европа от Изток на Запад, тези племена остават свои подгрупи от Германия до Ирландия, като участват във формирането на почти всички народи по тези земи. Това са част от германци, белгийци, французи, испанци, ирландци.

   От арийското владение Согдиана се изселва главното племе, което заема полуостров Крим, след което в античните и средновековни текстове („Църковна история” на Евселий Кесарийски, „Християнска топография” от Кузма Индикоплевст – VІ век, „Законодателството” на император Юстиниян Велики, известно като Corpus iuris civilis”) е отбелязван като Оногурско епископство с централен град Согд. Най-популярна е историческата карта на Балканския полуостров, Черно море и Мала Азия от Кристоф Вайгел (1720 г.), която е копие на по-древен изчезнал оригинал.

   Средновековните автори Григорий Бар Хебраеус и Михаил Сирийски предлагат сведението, че от планината Имаус се изселват българи (І век пр.н.е. – І век), чиито двама князе носят имената Булгар и Хазар. След установяването им северно от Черно море те започват да управляват като отделни владетели своите подплемена. Така по името на предводителите си източностоящото племе се преименува на булгари, а отседналите на запад са хазари, но и двете групи са българи. Досега в историографията се разглеждаше версията, че планината Имаус е Памир. Голяма е вероятността обаче това да е Имаус в Мала Азия (която до преди няколко века бе автономното българско владение, в сърцето на Османската империя), известно с името Коня. Тъй като Имаус, след преселението на тези българи, се свързва с Хипийските планини (известни като Конските планини), където е новото местожителство, то можем да приемем, че преселението от Мала Азия е по-вероятно, отколкото от Памир. Това е последното преселение, след което започва формирането на европейската Българска държава. През І век племената булгар, хайлендър, хонугондур, оногур и други български групи, приемат християнството от апостол Андрей. От своя страна българите хазари остават старозаветници. Независимо, че има и преселили се племена от Средна Азия, които са с друга вяра, всички те се консолидират и през ІІ век Канасувиги Авитохол създава Първата европейска Българска държава. Две са годините, според най-добрите изследователи – Георги Кръстев, Йордан Вълчев, Петър Петров и други, когато се е случило това. Независимо дали е 153 г. или 165 г. то държавнотворческият акт е налице и днешна България е призната като държава. Когато през VІІ век става битката предимно между хазари и хонугондури, тя е изключително на верска основа, а не война между отделни народи (държави). Канасувиги Исперих (Аспарух) запазва западната половина на държавата под свое управление, като я разширява на юг, завладявайки и земи от Балканите. Това показва, че той не създава нова държава, а само разширява пределите на съществуващата вече. Затова е необходимо вече да се приеме позицията, че Дунавска България е продължение на Авитохолова, а не нова държава. След разгледаната битка възникват още шест държави с български ген, като повечето от тях се назовават България – Котрагова (Волжка), Черна (около днешен Киев), Куберова (днешна Македония), Алцекова (първоначално Бавария, след това северна Италия), Хазария (днешна източна Украйна и северен Кавказ) и Вътрешна България (между Хазария и Авитохолова) с кратък период на съществуване. Сведения за тях се съдържат в „Елински и римски летописец” (частта наречена „Именник на българските князе”), българския летопис „Сказание за дъщерята на хана”, записан от Микаил Бащу ибн Шамс Тебир (ІХ век), византийски хроники („Византийски топарх”, Х век), отбелязаните вече две литовски, арменската география „Ашхарацуиц” (VІ – VІІ век), арабски автори – Ибн Фадлан (ІХ век), Абу Ал Гарнати и в други текстове.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *