Коренът – Константин Каменов

СЕНКИТЕ НА СВЕТЛИНАТА (стихосбирка)

„Писал съм стихове за природата, любовта, родината, другарското чувство и ако тия стихове са някак мрачни, вината не е само моя : цялото наше поколение живееше с тая „безпричинна тъга“, която всеки от нас носеше със себе си и никой не можеше или не искаше да прогони.“

                                                     Николай Лилиев

 

РЕЧНО НОКТЮРНО ОТ ПОЕТ

Слънцето е синьо.

Морето е бяло.

Мракът зелен

Във сърце се е сврял.

 

Очите ми течни

Заливат простора

И Смъртта става моя,

А Светът е за хора.

 

И всичко е синьо.

Пресъхвам от синьо.

Душата ми синя,

А нямам Душа.

 

Словата ми сини.

Крилата ми сини.

И Господ във синьо

Ми дава мечта –

 

Да бъде и пролет –

Синя пролетна есен,

И сини листа

Да отлитат в нощта,

 

И с тях да се рея

Над земята небесна,

И музика синя

Да спи в мойта коса.          

 

ОТКРОВЕНИЕ ЗА ПОЕТИЧНА СЪЩНОСТ

Мойта луна е различна луна

и локвите, в които се оглежда

са пълни само със надежда.

 

Мойта душа не е сякаш душа,

и всяка помисъл за нея

ме кара от полуда да немея.

 

Мойте слова са протрити слова,

но преповтаряни и пак, и пак,

ми носят все различен и по-светъл мрак.

 

Мойте светове са други светове,

в които липсва спомена за светове,

а съществува туй, което никога не е.

 

* * *

Заключиха ме във килера,

наказан в мрака да седя,

 

а аз заскитах из земята

и нависоко полетях.

 

Полегнах малко на луната

и от реките й водица пих.

 

Смъртта полюбих в небесата,

а тя роди ми нежен стих.

 

И в мрака стана ми студено,

затуй се сгуших във Смъртта,

 

а тя ми шепнеше смутено,

че ми дарява топлота.

 

Та днес, когато съм пробуден,

и чувствам други да летят,

 

отново тръпна, сякаш любя,

и пак се гмурвам в топъл свят.

 

* * *

Аз съм птица.

Рея се сам.

Не обичам,

А дали ме обичат – незнам.

 

Попаднах на клонче

Със много листа.

Започнах да гукам

Като жрец в древността:

 

„Обича ме…

не ме обича…

Обича ме…

не ме обича…

Обича ме…

Смъртта.

И станах

пръст в пръстта.

 

ЖИВОТЪТ МИ ПРЕМИНА КАТО БУРЯ

                                                 през твоята душа.

След бурята останаха сълзите

единствени по нея да скърбят…

 

Животът ми угасна като слънце,

                                  което страстно е горяло,

а в мрака всичко промени се,

изчезна  твойто бяло тяло…

 

Животът ми остана суха пъпка,

която никога не разцъфтя.

 

ФИКСИРАН МИГ ОТ ЛЮБОВТА

Ръка протягам,

за да те погаля,

ала докосвам само тишина-

сгушена снежинка зад комина.

 

Света си искам

да ти нашептя,

но думите заспиват по устата,

като луната в езерото, умълчана.

 

Единствено в очите си успявам

живота си със тебе да укрия

и да запазя спомена за ранно слънце,

а в него твоята душа,

създадена като роса.

 

КАТО ВСИЧКИ ТОПОЛИ

,Заплакаха всички тополи

и белият техен снежец

разголи листата наболи,

целуна ги топъл ветрец.

 

А слънцето сетне разтвори

за кой ли път морни очи.

Тополи, тополи, тополи

се къпеха в росни лъчи.

 

И ти като всяка топола

заплака. Отрони снежец,

че твоят син в буря изчезна,

на мъртвите стана певец.

 

А аз те бях молил:“О, мамо,

Недей ти за мене тъжи!

Скръбта ти ме връща във Рая.

Духът ми след Мрака търчи.“

 

 

ПОКРУСА СЛЕД ДУЕЛ

Захвърлени са нотните листа.

Главата клюмнала върху пианото, смутена.

Ухание от няколко вина

Танцува с музиката вдъхновена.

 

Клавишите, напрегнати от изненада,

Се взират в подлудените очи,

Плували преди във серенада,

А споменът сега ги е вгорчил.

 

Защото тръгна на дуел със цвете

Майсторът на дясната ръка,

Но го посрещнаха с оръжие свирепо –

Хули от обиди и мълва.

 

ОРИС

В една голяма клетка

                                       от решетки

съм с всички птици окован.

Отсам чертата мисъл за поезия,

оттатък – мисълта за покаяние.

Очи…Крила…Души…Сърца…

С раирани одежди са навлекани

и в сивотата на одеждите си да живеят

са от рождение обречени.

 

РАЗПАД НА СЪТВОРЕНИЕТО

Окрилена душа,

полетяла роса,

се завръща в

Небето.

 

А човек съм роден,

сянка в нощ, сянка в ден,

а човек се загуби

в Морето.

 

АВТОБИОГРАФИЯ

Не съм чувал за други жарящи слънца

да се крият в най-дълбокия мрак на съня си.

 

Не съм срещал из човешкия свят, ветрове

да мълчат в най-спокойната част на леглата си.

 

Не открих нийде друго безбрежно море

да пресъхне от буря, вилняла в очите му.

 

Не почувствах край себе си страст от друго дете,

че живее, без да има живот във сърцето му.
                                            

КРАЯТ

 Размекнал съм се като кал,

Защото съм поет, а не човек.

А за поезията даже Господ няма лек,

Защото тя е мрак във мрака и печал…

 

и птици във калта умрели…

 

А Господ сътвори от пръст човека…

 

Константин Каменов

(2002 година)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *