Коренът – Константин Каменов

…КОЛКО МНОГО ЛЮБОВ

   Константин Каменов

   Интелектуално звено „Корени“

   Интелектуално звено „Извори“

   Съществуват неща, които всеки ден си отиват от нас, бидейки вечни, както всичко останало във Вселената. Тъй, нови и нови Приятели и събратя скитат като нас в цялото и са също толкоз сами и загубили се, колкото и създателите им. Срещаме ги всеки ден и оставаме след туй в света на въпросите, но с тях този свят добива една невероятна приказност и красота, която едва ли някой, някога би описал, защото всеки я усеща само чрез своите сетива и всичко е толкоз различно, колкото и еднакво.

   Седим си понякога в пространството на ежедневието и изключвайки всяко съсредоточаване се отдаваме на общуване, чрез функциите на околното.

   Било от началото на някоя музика, било чрез усещането на някакво по-различно действие сред цялото, но изведнъж взимаш химикала и без дори да си усетил и осъзнал, че го правиш започваш да пишеш нещо някъде си, при това общувайки с други субекти или елементи от цялото.

   След миг вече си в друга ситуация, осъзнавайки дори, че си направил нещо различно в този свят, което не можеш да прецениш Що е. Виждаш туй, което се е появило от перото ти и се питаш „Аз ли го написах?” Миг, два на личното мълчание, формулирано от незнание и го захвърлиш някъде.

   Денят продължава. Съществуването продължава. Изминат дни. Понякога месеци или години и попаднеш отново на текста. Четеш и такова блаженство облива духа и съзнанието ти, че дори те предизвиква да извикаш на всички „Туй съм го създал с днешните усещания и мисъл, но е живяно в една далечна епоха. Кой го е всъщност писал?”

   Когато бях дете и сам се учех да пиша думите, защото те ми трябваха за поезията, която изричах на приятелчетата, подобни мисли ме насочиха към нещо, което след десетилетия разбрах, че някои наричат математика, а други философия. Всъщност, за да съм честен, трябва да споделя, че още не знам какво е. Едно все пак мога да споделя с всички  – Има поезия, която сякаш се ражда от друг, а сам я изписваш и гледаш на нея като на нещо изключително съкровено, защото тя е най-вече любов. Всъщност дори не знам какво е Любов. Колкото повече хора срещна или възгледи прочета, то тя става все по-различна, а сам я живях, когато не знаех какво е и бе безкрайна. Сега е отново толкоз голяма, но под другата си същност, наречена страдание.

   И за да не остане всичко само форма на словото ще споделя и малко от всички тези прояви на любовта, запазени в поредица от стихове, записани чрез ръката ми.

НЯКОГА, НО СЕГА

Съществува само една истина.

Изживяхме любовта си със теб

без да знаем дори как се говори.

 

Велико е. Двамата най-бедни

даряват само от себе си любов.

И любов, и любов.

 

Другото жестоко е. Не съществува време,

а изгубихме всичко

и със него живеем

 

затуй всеки ден всеки пита

„Къде любовта ми без мен…скита ли…Скита ли?”

Скита.

 

Съществува само любовта ни със теб.

   И когато се появи подобен стих, когото усещаш в цялост като дух след време, казвайки „Най сетне с тебе сме едно!”, провъзгласяваш на себе си и една грешка на велик философ: „Кант бърка в „Критика на чистия разум”, но само когато пише за опита и основаването му на базата на много грешки.” Има значим опит, който живее във всеки човек още дори преди той да се роди. Все пак Кант е прав за априорното съществуване на много неща, както и съществуването на опит от Духа, който опит би трябвало да възприемем като вечен.

   Тези мисли за разсъжденията на един философ, някога си, в едно тихо селище, се родиха в едно празно кафе преди залеза, когато се изля стихът:

***

Тез очи са тъй красиви,

що ли мъка ги тежи

и не могат да заспиват

в тишината тез очи?

 

И сълзи са, светли, светли,

и са пролетен ветрец

тез очи

в дете живели, но родили се в поет.

   При същата ситуация, както при стиха, но не в кафе, а в кабинета се появи коренно различен текст, който от само себе си  се кръсти и заслужава си да е финал на тези слова:

   ВЕЧНОТО ОТКРОВЕНИЕ В МЕЧТА

   Съществото ми се държи като дете срещу всяко насилие и същевременно не чака зов, а е на война срещу несправедливостта. Не познавам себе си, но и не искам да го правя, за да не почна да се уча да живея според изисквания, норми, закони и правила. Толкоз ограничения винаги са ме карали да бъда бунтар, а аз обичам покоя в мечтата.

   Околните ме питат „Кога ще пораснеш?”, „Защо се държиш като дете?”, а същевременно допълват „Ако нямахме интуиция, нямаше да те разбираме, защото казваш едно, а се разбира друго и различно.”

Има някой, някъде, който ме обича и не съм го виждал, но го пазя, за да има кого да обичам.

   Има и смисъл в този живот, а той е: „Всички са прави, но им давай, за да не страдат и не се карат.

   Една усмивка да намериш, това е любов, но я изживей всеки ден, защото тази усмивка я има дори след смъртта.

   Една сълза да има, това е добро, защото е осъзната преди любовта. Затуй я изплачи, но не на показ и без да се насилваш. Изплачи я, за да знаеш, след туй да осъзнаеш – всички сме едно и не посягай никому дори и в мислите си.

   Страдание, страдание и страдание е изпълнило този свят, затова често с една красива и тъжа усмивка отбелязвам, когато съм определяемо сам „Боже, Боже, колко много любов има у нас!”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *