Коренът – Константин Каменов

ТРАКИЙСКАТА КУЛТУРА ПРЕЗ ЕПОХИТЕ

Константин Каменов

ИЗ „Корени“

   Тук ще се спрем и на въпроса за културата от времето на (прото-) траките до завръщането на (древно-) българите и още в началото ще споделим някои разглеждани въпроси синтезирано. Най-важното е, че културата им съществува повече от шест хилядолетия пр. Хр., а същевременно се е променяла много през този период. Тя не може да се опише едностранно, защото и през няколкото пласта от нейното отразяване трудно би могла да се осмисли. Освен материална, тя е и духовна, а същевременно при големите племенни групи има и различни моменти, където изпъква най-силно и през които може най-добре да се осъзнае. Тук ще представим най-вече тази нейна духовна част, която се проявява като символика на материалната и съществува като философия в социалната. В тази тема е важен и процесът на разнасяне на културата сред други племена и народи, имайки предвид орфеевите сентенции „Познанието не е за всеки” и „Затворете вратите за непосветените”. Как се е извършвал изборът на кого може да се сподели културата и на кого не, е въпрос върху когото още се работи. Важно е да се знае,  че когато пишем за тракийски херметизъм то той е изцяло противоположен от този, появил се в Египет и днес основно изучен от човечеството. Тракийската култура, като контрапункт на африканската е почти непозната на земята. Същевременно я определяме като херметизъм, защото Хермес от край време е бил покровителят на всеки тракийски княз и същевременно тачен от всички. Въз основа на него се определят и законите в обществото, които са отворени като вселената и съществуващи като светлината. При траките-херметици въпросът за оцеляване на част от племето след природен катаклизъм или прекалено голям прираст на населението, е бил с първостепенно значение. По-често срещания вариант на разселение при тях е от Запад към Изток. Частта от племето, когато се заселва на новото място, пренася със себе си и своята култура, за която тук ще посочим философските категории – част от ежедневието на населението, наричани практики, модели и т.н.:

   1.Изграждат се селища за нов живот – най-важните необходими познания са от областта на строителството, астрономията, геологията, металознанието.

   2.Разработване на земеделски земи и скотовъдство – най-важните познания са почвознание, геология, направа на ирагационни съоръжения и управление на водите, зоология, ботаника и анатомия.

   3.Духовни практики – това са константни ритуало-духовни-мистични комплекси от познания, песнопения, жестове, наричания, заклинания и други, които при (прото-) тракийския херметизъм не се променят. Необходимо е да има жрец, който владее познанието и има цялостна представа за пътя на знанието.

   4.Въвеждане на възпитание за вселената, околния свят и цялостната същност на Земята и човека. В отворения херметизъм присъства възгледа за едновременност на душа, дух и материя, изразен най-силно от дълбоката древност, чрез знака – IYI. Това е ипсилон с две хасти, който показва едновременност на мъжкото и женското начало. Ипсилон (Y) символизира мъжката структура, а хастите (І I) – женската.

   5.Относно възгледа на перке, че това, което е на небето, това е и на земята, бяха открити, строителни познания у тях, които са били тясно свързани с това виждане. Строителните им съоръжения изобилстват и с писмени знаци. Повечето от тях се считат за тайни дамги (руни) на майсторите. Интерес представляват проучванията на Петър Вълев, Дерменджиев и Диана Гергова върху погребалния комплекс „СБОРЯНОВО“. Той е по-близо във времето, но трябва да се знае, че по начин на живот перке са предимно консервативни и познанието им носи, както и наслагва дълбока древност. Изчисления на други тракийски гробници прави специалистът от Интелектуално звено „КОРЕНИ“ инж. Димитър Чиликов. Резултатите са изненадващо сходни. Оказва се, че перке са строили съоръженията си по същия начин, както и египтяните, като при последните те са малко на брой и значително по-млади. Ед.Гилбърт и Р.Бювал доказаха, че част от пирамидите са построени като огледален образ на съзвездието Орион, а български учени – че комплексът „СБОРЯНОВО“, разделен на три части – видими (а и д), огледални (б и г) и същински комплекс (в), са разположени според най-ярките звезди на съзвездията Canis Major, Canis Major, Gemini, Lepus, Orion, Taurus (източен некропол) и Segittarius (западен некропол).[1]

   Освен това във всяко погребално съоръжение е заложено златното сечение, или свещеният египетски триъгълник, например геометричният проект на пирамидата на Хуни в Медиум и тази на Хеопс в Гиза.

   Културата съдържа в себе си още много подпрактики, които са спома-гателни. Независимо чрез какви форми на експониране тя е била съграждана на новото място, цялостната Ј функция и смисъл са оставали едни и същи. Разликите са се проявили поради факта, че на новото поселище има и контакт с автохтонно население, което е на различен етап на развитие, но е било необходимо също да бъде обучено чрез тази култура.

   Ще представим как се е проявило всичко това, чрез подбрани моменти на значими дела, по-добре изследвани обекти в тяхното развитие, както и факти от познания, които и днес е трудно да бъдат достигнати.

   Високоразвита култура  на Балканите около западното крайбрежие на Черноморското езеро, след потопа се проявява  и  в Градешница (България), Винча (Сърбия), Търтърия (Румъния). Археолозите са открили глинени плочки със специфична писменост, досега неразчетена, независимо от многото появили се спекулативни преводи. На-мерени са цели селища, които обаче не можем да наречем градове заради все още странните определения за това какво е град, налагани предимно от три школи в историографията. Те все пак са типични градове на херметици от неолитната епоха, при които не е необходимо да се изграждат крепостни стени, защото реално няма кой да ги напада. Безспорно в тези центрове се заражда сърцевината на духовната част в цялата съвременна култура на днешния свят. Тези херметици концентрират основните схеми на своето развитие в пределите на днешна България. Начинът им на съществуване е под формата на много племенни съюзи без да се създава държава. Има открити от археолозите солници. Корабоплаването по море и реки е усвоено и много използвано. Бързо са разработени рудници. Преработени са огромно количество златоносни пясъци и чакъл, а освен бронз и мед са могли да обработват минералите малахит и лазурит. Жилищните им сгради са били едни от най-безопасните за живеене на хора и животни. За разлика от съвременните при тях няма вредни излъчвания. Правени са от дъбови стълбове, преплетени с пръчки и измазани с глина. Открити са много пещи за отливане на метали. Долмени, менхири и кромлехи изграждани от (прото-) траките.

   Важна роля изиграва и начинът на деление на племето при преселени. Една група винаги остава в родните земи със старото си племенно име. По-голямата се преселва, водена предимно от двама князе. По-възрастният носи името на племето, а по-младият е с име, чието избиране още не е изяснено по какъв начин е ставало. Двете групи, както и по-малки племена, приемат имената на князете, които ги водят. Римски автор ни е оставил доста подробно сведение за този процес: „Тези (от траките), които живеят отсам реката (Дунав) и до земята на трибалите, се числят към провинция Мизия и се наричат мизи от всички освен от местните жители. Ония пък, които живеят отвъд Истър, са наречени даки, било че някои от тях са гети, било че са от дакийското племе, което някога е населявало Родопите.”[2]

   През много археологически обекти в България се проследява безспирното съществуване и надграждане на културата от времето на неолита до годините на средновековната българска държава. Тези факти безрезервно посочват, че основното население на Балканите е запазелно характера и същността си, като само тази част от него, която е надхвърляла числеността се е изселвала в други земи. Още в началото ще покажем как е видяно това през един значим археологически обект в североизточна България, като ще го опишем така, както са го усетили един от най-значимите му археолози и изследователи. Това е най-големият праисторически некропол в света, най-старата каменна архитектура в Европа, седем хилядолетия европейска култура, първото обработено злато в света… Звучи интересно, нали? А още по-интересно е, че това е част от историята на нашата Добричка област. И всичко това се е случило около днешното Дуранкулашко езеро.

   Международна археологическа експедиция през 1974 година разкри доста богата култура, чието начало бе от епохата на енеолита. Това се случи на Големия остров в Дуранкулашкото в Североизточна България  и специалисти от България, Румъния и Русия. Там намериха богат “повърхностен подемен археологически материал”.Откритите артефакти станаха причина през 1976 година, под ръководството на проф. Хенриета Тодорова от АИ при БАН, на Големия остров да започнат големите разкопки.

   Досега в този район бяха открити останките на 8 селища в суперпозиция (едно върху друго), както и много други археологически обекти. Част от тях са разположени на западния бряг на Дуранкулашкото езеро. Първите човешки следи на това място датират от времето малко след потопа. Те са от 5250 +/- 50 г. пр. н. е., а последните – от началото на ХІ в. Тук на последния пласт е съществувало старобългарско селище от времето на царете Борис І и Симеон І Велики. С незначителни прекъсвания в  аритметичен план периодът на човешко присъствие е от 6 268 години.

    Теренът е наклонен на юг, а откритите гробове при разкопките са терасовидно разположени. В процеса на изследвания последователно бяха  открити всички пластове. През 1978 г. – неолитно селище “Дуранкулак-фаза Блатница” на праисторическата култура Хаманджия и средновековен старобългарски некропол – 279 гроба. Тези некрополи са на западния бряг  на западния бряг на езерото върху Големия остров.

   Праисторическият некропол бе проучен през 1979г. В него бяха открити 1 220 гроба и погребални съоръжения (култури Хаманджия, Сава и Варна) на западния бряг на езерото. Оказа се, че некрополът е съществувал около 1 000 години. През този период от късния неолит са 586 гроба, а от всички фази на халколита са 604.

    1982 г. – селище от времето на Троянската война на южния склон на Големия остров, извън границите на селищната могила от каменно-медната епоха (култури Кослоджени и Бабадаг); 1989 г. – античен некропол от елинистическо и римско време – 41 гробни съоръжения, между които и гробници-катакомби, оставени от разположената на север голяма скито-сарматска племенна общност, на брега на езерото, както и някои по-малки обекти и съоръжения. Според ръководителя на изследванията, н. с. І ст. Тодор Димов, от Регионален исторически музей-Добрич, тези открития превръщат Археологическия комплекс “Дуранкулашко езеро” в уникален културно-исторически “еталон” за сравнения на всички находища от споменатия хронологичен диапазон в района на Долния Дунав, Западното черноморие и Югоизточна Европа.”[3]

   След като откриха в едно погребение добре запазения скелет на мъж от 5 хил. пр. н.е., както и на жена-жрица от същия период археолозите поднесоха и няколко важни артефакта от този археологически пласт, чрез които светът успя да види една изключително висока култура от района. 

   Няколко десетилетия преди дуранкулашките разкопки в един гроб от некропола на румънския град Черна вода бяха намерени две миниатюри от теракота, изобразяващи голите тела на мъж и жена също от 5 хил.пр.н.е.  Мъжът е седнал на столче и е притиснал глава с длани в характерна поза на съсредоточване и размишление. Веднага учените му поставиха прозвището „Мислителят”, защото неговият анонимен автор бе изпреварил с хилядолетия Роден. Пластиката на жената я представя като бременна. Тя е приседнала на земята в необичайна поза. Единият и́ крак е свит, а другият протегнат. Артефактите са с височина съответно 11,3 см и 11,5 см. 

   Пластичната композиция принадлежи също на културата Хаманджия, която е най-старото уседнало земеделско население в границите на Добруджа и долния Дунав от епохата след потопа. Следи от тях досега са открити в три селищни могили. Третата е край шабленското село Дуранкулак, докато другите две са в днешна Румъния, но до преди новата ера са били обитавани само от племената на перке.

   Голяма е вероятността, селищата на предците на тези култури, преди Черноморския потоп да са били до 90 км. на изток или около 300 км. на североизток. От водното бедствие, не само, че много от най-древните селища са унищожени, но се е образувал и дълбоководният сероводороден слой, който съществува и днес. Днешното Дуранкулашкото езеро представлява плитък лиман. То е отделен от морето с пясъчна коса широка 50-70 м. Образувало се е много преди потопа.  Процесът на оформянето му е станал около 10 000 години в резултат на потъване на земни маси и нахлуването на морски води в устията на реките Ваклинска и реките от селата Било, Смин, Граничар и Дуранкулак. Днес вече те са суходолия, които се вливат в Черно море. Поради слабия повърхностен воден отток езерото се подхранва основно (около 80 %) от пресноводни карстови извори на сарматския водоносен хоризонт. Липсата на постоянно течащи повърхностни води се дължи на равния релеф на Добруджанското черноморие, малкото валежи, карстовият литоложки субстрат, неспособен да задържи падналите дъждове в коритата на суходолията. Тези води бързо потъват в дълбочина и подхранват подпочвените водни хоризонти.

    В района на древните селища около Дуранкулашкото езеро, са настъпили други събития, които са определили характера на археологическите обекти. Поради вертикални колебания на земната повърхност в началото на V хил. пр. н. е., предишният скалист полуостров на западния бряг на езерото се превръща в остров. Днес цялата му площ е 19 декара.  На него възниква единствената в Южна Добруджа праисторическа селищна могила, обитавана през цялото V хилядолетие и в по-късно време. Тъй като това място се превъръща в хубава земя  защитена от всякъде с вода, на острова  за дълго време се заселват носителите на праисторическата култура Хаманджия. Тези най-стари обитатели на Добруджа намират постоянен дом край сладките води на езерото в продължение на  няколко хилядолетия.

    На Големия остров в  езерото бе открита най-старата каменна архитектура на Европейския континент. Хората, живеещи там, изпреварвали с хилядолетия останалите култури на праисторическия свят. Те са се обличали с дрехи, ушити от кожа и платно, изтъкано на примитивни вертикални станове. Понякога те са били богато украсени с маниста и апликации от кости или черупки на средиземноморски мекотели. Впечатляващи са намерените в гробовете богато украсени глинени съдове, накити от злато, мед, черупки на спондилус и денталиум, медни, костени и каменни сечива и оръжия.

    При разкопките на острова археолозите откриха между 16 и 18 къщи в различните хоризонти от каменно-медната епоха. Всички са ориентирани по посоките на света. Тук е едно от местата, където къщите  са оформяли най-древните улици в Европа. Подобно нещо може да се види в разкопаното от П. Детев Яса тепе. В този пловдивски неолитен обект обаче бяха останали само изгниващите основи на най-ранните къщи, поради което обектът не издържа за експонация след разкопките. От своя страна площта на всяка от дуранкулашките къщи е внушителна за днешните представи за дом – от 150 до 170 кв. м. Но във всяка от тях е живеел цял род – от бабата и дядото до внуците, предположително 18-20 човека. Това по най-прости изчисления показва, че селището на Острова е било обитавано от около 300-350 човека, което разбира се е променяло във времето, заради променящата се дълготрайност на живота на хората..

    Жителите през халколита са се хранили с корени, диви плодове, риби и миди, дребни и средни бозайници, северен елен, диво степно магаре, говедо. Те са живеели на острова, но са прескачали и до сушата, където отглеждали най-древните видове пшеница, ечемик, грах, леща.

    Средната им продължителност на живот, както и в почти всички други енеолитни селища, е била около 30-35 години. Мъжете са били високи 1,55-1,65 м., а жените – с около 10 см. по-ниски.

    „Хората от “островния град” вярвали в задгробен живот. В некропола са открити много сечива и съдове с храна, които поставяли край починалите за битието им “отвъд”. Дуранкулашкият некропол е най-голямото, известно на науката такова праисторическо явление в света.

    Островитяните погребвали починалите не на острова, а на близкия югозападен бряг на езерото. Скелет на мъж, живял преди 7 хилядолетия е експониран в изложбата “Археология на Добруджа” на Регионален музей-Добрич. Той е напълно запазен във вида, в който е бил погребан в древността. Интересна находка са и глинените статуетки и накити, намерени в гроб на възрастна жена-жрица. Жената в племето, живяла преди 7 000 години на острова в Дуранкулашкото езеро, била почитана и издигната в култ. Тя се е грижела за дома, тя е отглеждала децата, тя е изработвала покъщината, приготвяла е храната на мъжете и всички членове на рода.”[4]

   Покачването на тази материална култура, разгледана през няколко аспекта, добре може да покаже пътя на развитие, настъпил веднага след Черноморския потоп.

   Съществува един проблем в историографията и археологията, който стана прекалено голям, когато през XX век ЮНЕСКО обяви Пловдив и Дамаск за най-старите градове на света с постоянен жизнен цикъл и запазили местоживелищата си. Споерд съвременните критерии, появили се след научните трактовки на В.Г.Чайлд това не е могло да стане преди Троянската война – II хил.пр.Хр. Нашите проучвания, както и тези на доста други учени от различни направления в науката, определиха, че на територията на днешен Пловдив са възникнали около 6 селища, имащи градски функции още около осмото хилядолетие преди Христа, а в някои от тях дори са заложени и по-ранни корени. С годините те се разрастват и по-късно се обединяват. Първичните градове остават квартали, които дори не променят названията си. В далечната древност те са били селища-квартали, които в изследванията ни носеха функциите на чист град. Така Кендрисос, Орфида, Пулпудева, Каменица, Родопиада, Асклепиада остават завинаги свързани в едно цяло някой път под названието Пулпудева, друг път като Евмолпия, Филипопол, Тримонциум, Пълдин и т.н. Същото развитие се среща и в други древни градове по българските земи, между които най-добре проучен археологически е районът на днешна София от Васил Николов.

   Голяма част от историографите, както и някои от археолозите продължават да се ползват от наложените от Чайлд определения, кога едно селище може да бъде възприемано за град. Това обаче са само субективни понятия и критерии. Освен това съществуват и определенията на Чащина, които се различават от предходните, а освен това според тях българското селище може да бъде разглеждано като град. Ние обаче поднесохме и своите въпроси към търсените критерии, към които като основен подчертахме питането „Защо е необходимо да се изгражда селище с критерии повече за съвременен град, когато познанието, вярата и производството на древната епоха се осъществяват по коренно различен начин и не изискват да се прави нещо без необходимост от него? 

   При (прото-) траките, организирани в четири големи племенни групи още от преди неолита, сякаш съществуват множество, различни по име, племена, но реално те не се делят. Всички те са все перке (траки), самоназовавали се още в началото така, като можем да ги разделяме в изследванията най-много на три, четири групи.

   Необходимо е да изясним и кои са основните им племенни групи, а именно мизи, витини и пеласги. Разделението е условно, но е едно от най-добрите засега. Тези големи племенни общности са съставени от подплемена. Така към мизите принадлежат бриги, сатри, серди, одриси, даки. Към витините и пеласгите подплемената са повече и затова няма да ги споменаваме по отделно, а ще отбележим, че витините са обхващали земите на днешна северна България, докато пеласгите са се върнали отново по крайбрежието на Беломорието и островите в Егейско море. Това географско поселение обаче е само в началото на енеолита, след утихването на големия потоп.

   Великата Богиня-майка,  позната  като название чрез четирите и́ ипостаси[5] Рея, Афродита, Деметра и Хестия е в основата не само на (прото-) тракийския възглед за сътворението на Света, съществувал до когато може да се говори за траки. Културата на далечните предци е разнесена по земята, чрез различна семантика и начин на изказа, според това до какви, като ниво на развитието, племена е достигнал възгледът за нея. Няколко момента в този светоглед, са доста важни. Цялата им култура е моделирана така, че без Богинята-майка питагоровата теорема нямаше да е възможна, защото щяха да липсват тоналностите ре, ми, фа, сол. В отворения херметизъм на (прото-) траките цифра, тон, знак и значение са неразделно свързани и са като отделни елементи, всеки от които принадлежи на различия, но неразделим от цялото, неин ипостас. Без раждането на нейният син, нямаше да се стигне до декадата, а тя е най-важното число, без което не би могло да завърши орфическата доктрина за съвършенството на Господния свят.  Същевременно тези цифрови съотношения съществуват и в гробниците им, а са свързани изцяло с трептенията във Вселената, което показва на какво високо ниво е била тази култура.

   Декадата на траките е по-специална и тя е под формата 4+3+3. Показва как се развива всеки един етап от Сътворението, след Богинята-майка и ние ще го предложим чрез подбран от нас текст от Ал.Фол, а същевременно редактирано и чрез нашите изследвания. Сред историографите неговият изказ, както и този на Д.Попов, са най-кратки и ясни. Подредили сме ги в отделни точки, за да стане още по-ясно и онагледено:     

   I.Четворката (тетрадата) е сборът на две диади, поради което е степенуваната Природа (равенството между всички отношения, дори в смъртта).

   II.Петицата (пентадата) е диада и триада. Тя търпи доктриналното, но предпитагорово тълкуване за “чувственост” и новото начало на Природата (с раждането на Сина).

   III.Шестицата (хексадата) е означение на духовността, т.е. на възмъжаване и зрелост.

   IV.Седмицата (хептадата) е сбор от тетрада и триада. Поради това тя е степенувана Природа и симетрия, а в Орфическия инцест[6] между Великата Богиня-майка и Сина носи светлото зърно на живота.

   V.Осмицата (октадата) е уравновесеността и октавата, но и приятелството и любовта в орфическия смисъл.

   VI.Девятката (епеадата) е умножение на две триади, т.е. на две съвършени мъжки числа, поради което е самата справедливост, но в очакване да бъде осъществена в макро и микро-космоса на следващата и последна степен.

   VII.Десятката (декадата) приключва доктриналния цикъл с триумфа на сина на Сина на Великата Богиня-майка, който е сбор от женското и от мъжкото начало на Космоса, тяхното единство и разум. Устройството е завършено.[7]

   Тук ще се върнем към възгледите в отворения херметизъм от момента отпреди започване на динамиката от седем етапа на сътворението на света:

   1) Монадата или единицата е абсолютното единство и тъждественост на самата себе си. Тя е сляла четното и нечетното и “звучи като мъжко начало”.

   2) Двойката (диадата) е означение на женското начало.

   3) Тройката (триадата) е монада и диада. Тя е едновременност на мъжкото и женското начало, а също съответства на съвършената симетрия, както и лежи в основата на първоелементните плоскости, каквито са триъгълниците.

   Бидейки обвързани, както отбелязахме по-напред, тоналностите също съдържат голямо познание за цялото сътворени, според мирогледа, създаден още при (прото-) траките. Ще отбележим, че дори, когато елинският прагматизъм започва да доминира и да измества по-важната култура на далечните ни предци, когато биват изграждани гробниците  на жреците-царе при траките са със закодирани съотношения между тоналностите. Ако бъдат проследени от входа към камерата ще декодира цялата орфическа философия за сътворението. Д. Чиликов доказа, че навсякъде те са предложени по един и същи начин, а археологът Г.Китов го потвърди с измерванията в откритите от него гробници. Ще предложим седем от тях, които считаме засега за най-важните им:

   – съотношенията на страните в трите квадратни помещения – до–до (прима);

   – страна на преддверието и страна на страничното голямо помещение – до–ре (голяма секунда);

   – широчина на главния вход и широчина на входа към камерата – до–ми (голяма терца);

   – отношение между страните на гробната камера и преддверието – до–фа (чиста кварта);

   – отношение между страните на гробната камера и страничното помещение – до–сол (чиста квинта);

   – широчина на главния вход – до–ла (голяма секста);

   – страна на преддверието – до–си (голяма септима).

   Много хора бъркат, че музиката се дължи на питагорейците, – всъщност тя е останала поне от времето и културата на орфиците и още при тях знакът семантично е трябвало да бъде наситен със звук, число и тон, за да бъде в своята пълнота и завършеност.(Виж: Вълев, П., Математико-астрономическо изследване на погребалния комплекс Свещари)[8]

   Стойността на декадата като модел в двата вида 4+3+3 и 4+3+2+1 е изключително голяма и изцяло обвързана с Космоса. Един от възгледите на (прото-) траките, когото другите народи не са разбрали и са обърнали изцяло, е „Това, което е на небето, това е и на земята”. Чрез всички тези факти ще се осъзнае и защо само в старобългарския календар присъства десета планета, която през няколко години световноизвестни учени ту откриват, ту изгубват:

   Без нея нямаше да завърши устройството на Космоса като мъжко и женско начало и нямаше да има тяхно единство и разум.

   Без нея нямаше да са  съвършени Законите на Предците, познати като Законите Ману, пренесени от изселилите се от Балканите към Средна Азия енеолитни (прото-) траки, които в новите си места назоваваме арии. Нямаше да бъде създаден и човекът, като такъв, какъвто е днес.

   Нямаше да бъдем в света (Вселената) на самата справедливост и в очакване да настъпи последния момент от сътворението на Господ-Бог.

   Явно и много други народи не са съзрели тези факти, чрез които са ги обучавали, другаде са им подарили, а другаде различни племена са ги откраднали, но са ги вложили след това само в материалния свят без да съзират по-ценното духовно.

   Нужно е да се знае и нещо друго много важно, което обвързва пряко времето на възникването на (прото-) тракийската философия с едни от смисловите варианти на етнонима българи с възгледите за Богинята-майка.

   По този начин чрез даденото от Господ-Бог познание на (прото-) траките, в чиято кодировка първична роял заема Богинята-майка, се стигна до израстването и раждането на важния за цялото човечество етноним българи. Оставяйки свободната воля на хората, Творецът е дал правото на (прото-) траките и техните преки наследници – българите да носят името перке, което се развива в бриги и се утвърждава в днешния ни етноним – да  бъдат духовни просветители и да помагат за разбирателството между народите. 

   Разглеждайки основните модели на култура, спазвани от (прото-) траките, както и на местата, където част от тях са се преселвали, не може да не направят впечатление две важни духовни фигури, както и духовните практики, които те са проповядвали.

   Един от великите посветени е князът-жрец Орфей. Съвременната историография все още е доста назад във вижданията си за тази личност от световен мащаб. Накратко ще отбележим, че първият човек носещ името Орфей, който е бил и херметична, духовна личност, е живял или в последните години от съществуването на атлантското княжество Ману или в първите преднеолитни векове, когато са възникнали (прото-) траките. След него Орфей най-вероятно се превръща в титла за всеки, който е пряк ученик, носещ познанието му. Така се е стигнало и до Орфей участвал в Аргонавтика, и до Орфей посетил Египет, и до Орфей слязал в Подземното царство, за да измоли своята Евридика. За последната ситуация ще направим и едно уточнение:

   1.В тракийския отворен херметизъм (разбирай и орфизъм) няма понятие за Подземно царство, със смисъл за Подземен свят, Онзи свят или Ад, защото те не съществуват. Във вярата им Подземния свят е част от вертикала. Подобно разбиране се среща във всяко едно вероизповедание от пренесените им култури. Елинското писание за слизане в подземен свят, за да се измоли връщането на любимата му Евридика, е некоректно и изкривено от античния, прагматичен светоглед в по-младата елинска култура.

   2.При (прото-) траките – херметици и техните учители орфици, не е имало брак, както и жена, с която се споделя живота. Следователно в термина Евридика трябва да се търси друго значение. Името е образувано от две думи. Има вероятност при някои от племената перке и думата дика, както дева и дон, да носят смисъла за божественост. В късно възникналия, като дереват от (прото-) тракийските, старогръцки език Еврика носи смисъла за познание, откритие. Тя възниква от по-древната тракийска дума „евр”. Тъй че, това което е искал да измоли Орфей е най-вероятно Божественото познание. Предполага се, че разглеждания персонаж е бил Орфей, който без време е получил своята титла, тъй като е възможно учителят да почине скоропостижно, без да му е завещал цялото познание. От елинския вариант  се разбира, че опитът, да се вгледа назад във времето и да установи какво точно му е убягнало, не се е получил. Има вероятност този Орфей да е живял в годините, когато се е зародила древноелинската прагматична мисловност и отвореният херметизъм на (прото-) траките е започнал да загива.

   Уседналият начин на живот спомогнал перке да развият изключителна за времето си култура. За един техен Орфей се споменават предимно изкуствоведческите и жреческите му способности. По-ценни за човечеството, обаче са неговите философско-етични възгледи, които той е съхранил на дървени таблички.

   Шаманското жречество, което във вярата се появява след този Орфей,  е религиозен модел, който се среща само при (прото-) тракийските племена, в Египет, при инките и при келтите.

   Идеологическият комплекс ни дава най-правдоподобно доказателство, че  това е отношение към живота и смъртта на (прото-) траките. Елински и римски писмени извори приспособяват орфизма към елинистичното мислене. Не могат да променят обаче родовия му произход, защото не могат да припишат ритуали, които не са характерни ни за елини, ни за римляни. Шамано-жреческата традиция е напълно чужда за тези прагматични културни среди.

   Не така стоят нещата с Дионисизма. Дионис е действителна историческа личност. След като от Тракия отива в Индия и извършва много подвизи от различен характер, сам се обожествява и се връща на Балканите. Практиката на обожествяване не е чужда на перке. Тя е силно изразена при гетите, където са най-популярните случаи, чрез обожествяването на Залмоксис и Декеней. В родината си  Дионис донася със себе си колективната мистериална естетика, на чиято основа се изгражда възгледът за безсмъртието на душата. Именно това религиозно виждане е по-близко до по-младата, спрямо (прото-) тракийската, гръцка култура. Все пак и този модел на вярата е бил практикуван от перке, но с годините е загубил стойността си, спрямо Орфическия. Можем да уточним, че Дионис възстановява това учение, след като се връща от Средна Азия, където е била развита Ведическата (прото-) тракийска култура.

   Когато пише за перке  през IV век пр.Хр., елинският юрист Изократ говори за тях като за народ с висока култура и цивилизация, с многоброен митологичен пантеон на тракийски богове, нимфи и мистерии, които гърците умело присвояват, превръщайки ги в своя „пайдея“. Целият този пантеон е заимстван и от римляните. Много от названията са променени, както частично и функциите. Това все пак не пречи да бъдат открити (прото-) тракийските им корени, защото и при (древно-) българите от двата азиатски района те са съществували с корени от едно място и една епоха..

   Тълкувайки боговете, според древните извори, се определя Кибела  (Диндемена, Кимена) като фригийска, Бендида за тракийска, докато Деметра и Артемида за гръцки. Обърквания се получават все още поради неизяснения факт, че (прото-) траките са били оформени в няколко големи племенни групи още преди неолита. Оттам се получават някои важни разминавания в езика и в начина на представяне, и отношение към боговете. Същевременно е налична и частична промяна във функциите на някои богове. Поради това не бива да бъдат некоректно разделяни висшите същества като фригийски, тракийски или гетски. Освен всичко друго елинските богове, както не малко учени забелязаха, са изцяло (прото-) тракийски и е по-коректно да се посочи, че Деметра е една от първите в тракийския пантеон, защото тя е още от времето и културата на атлантите, заедно с Бог Посейдон. Другите са по-скоро една и съща богиня с различно име при оформилите се с различия в езика (прото-) тракийски групи, които отбелязахме.

   Дионисизмът е подходящ за елинистичното мислене и затова тази група от племена лесно си приписва Дионис за свой културен герой. Не може да стори същото с Бог Аполон, жреца Орфей и тракийския Орфизъм. По тази причина елинският Дионис е противопоставен на тракийския Орфей, като първият, чрез своите вакханки (бакханки), разкъсва певеца и посветения. Един вид, смислово е предадено, културно-идеологическото надмощие на антична Елада над тогавашната Тракия. Данните за Орфеевото сказание са се изградили в два културни региона. Те представляват натрупване на смислови комплекси, които принадлежат към различни епохи. Разделянето на отделните елементи може да ни насочи към типологическата основа. Стремейки се да го присвоят като свой културен герой, гърците влагат в него своите си идеи за Орфей и той става носител на благата на цивилизация. Последното е характерно за Дионис и по тази причина им се отдава да го впишат в своя пантеон. При перке двата култа съществуват без противопоставяне един на друг. Археологическите открития потвърждават идеите в (прото-) тракийската митология за безсмъртността на душата. Няма да бъдем справедливи, ако кажем, че това е единственото тяхно виждане за живота след смъртта. Едни от траките вярват, че душите на умрелите се връщат, други – че загиват, трети – че се прераждат в нещо друго, четвърти – че не се връщат, но преминават в по-щастлив живот, пети – че душите умират и така е по-добре. Реално, тези възгледи не си противостоят, а показват какво се случва с човек след различни прераждания.

   След Орфей изключително важна става връзката между музикант, поет, лечител, жрец, предсказател. Тя показва кръг от мотиви, които са характерни за шаманския жречески тип, а не за елините, разпространен на границата на неолита и бронза. Тези мотиви са застъпени и при други (прото-) тракийски митологични образи като Лин, Музей, Тамирис, Евмолп. От друга страна те разкриват древността на културно-верската традиция и характеристиките на учителя в отворения херметизъм.

   Шаманското жречество се оказва упорито свързано с ловни култури, които на свой ред ползват митология и религия с вертикална ориентация, вертикално разположение на Подземния свят и с вертикални символи – световен стълб или дърво на живота. В тия култури шаманът-жрец е изключително важна фигура – избраник, събрал върху себе си всички форми на представителство в древния колектив, той е и магьосник – посредник между този и отвъдния свят. Вертикализмът и шаманското умение да се изпада в транс, за да се отдели душата от тялото, с цел да се отиде отвъд във връзка с някаква племенна мисия – тия представи изглеждат взаимообуславящи се. От друга страна съвсем различни и противостоящи си са постигнатият с музика екстаз на шамана, който умее да се пренася отвъд, и постигнатият с друга музика колективен ентусиазъм – сродяване, било с мистичната богиня-майка, било с мъжкото земеделско божество, които биват викани на земния празник. В първия случай, един представител (шаманът), като привилегировано лице се свързва с Отвъдния свят, а във втория общуването се извършва от целия колектив. При шамана има стремеж към мъчно постижимото горе и, може би, като следствие се появява соларната ориентация. При втория случай хтоничното начало и хоризонталната ориентация на световете изключват лице с привилегировани функции, тъй като актът на причестяването със сакралната сфера се реализира в тукашния свят и не се смята за нещо трудно постижимо или изключително.

   Двата космологически типа и техните антропологически проекции в една или друга пропорция не се срещат в чист вид, представляващ при вертикалният модел – „ловуване-вертикализъм-шаманство“, а при хоризонталният модел – „земеделие-хтонизъм-мистериалност от Дионисов тип“. Към първите можем да считаме, че принадлежат (прото-) траките кимери, докато към вторите (прото-) траките фриги.

   Откритата от Дюмезил като нещо специфично за индоевропейската ( разбирай (прото-) тракийската) митология и религия, трипартитна система на разпределение на функциите е редуцирала шаманската идеология у индоевропейците.

   Известно е, че трипартитната система е слабо застъпена у елините и тяхната митология и религия. Според Дюмезил това била причината за слабото опознаване на шаманизма при гърците. В разсъжденията на френския учен има голяма доза хипотетичност, по въпроса защо няма  шаманизъм. Според Дюмезил елините спадат към индоевропейците, а при тях би трябвало да има шамано-жречество и трипартитна система, но както вече отбелязахме – при елините шамано-жречеството е непонятно.

   Конфликтът, който възниква между двата типа религии – шаманизмът, като мъжко начало и хтонизмът, като женско начало – рефлектира в конфликт между Аполон и Дионис. В същия момент, за елинските хтонисти, Орфей, като представител на шамано-жречеството, бива считан за женомразец и разкъсан от вакханките (бакханките).

   Не само могилите от бронзовата епоха, некоректно групирани така, че да представят огледални отражение на отделните съзвездия, говорят за разглеждания вертикален модел на вярата при някои от (прото-) траките. Отвъдният свят, горе в небето, според тях бил същинският свят. Затова при жертвоприношения, когато са изграждали гробници и могили те били подреждани, както отбелязахме, според формите на небесните тела. Един от примерите са погребалните съоръжения в резервата „Сборяново“, наречени от изследователите „един от свещените центрове на Тракия, които подобно на тези от Етрурия до Вавилон в древността са се отличавали със своята археоастрономическа планировка“.

   Тук е мястото за малко отклонение, за да отбележим, че преводи от рода на Даусдава, като Град на вълците е най-вероятно погрешен. Както пише Страбон дау или дай е най-вероятно първото име на даките. Дава/Дева е думата им за Бог или божествен, поради което названието би трябвало да означава Божествена Дакия или Божествените даки. Никое племе не е назовавало себе си граждани при положение, че в ранните периоди на съществуване няма идеи за град като понятие, а почти всяко селище има функция на Божествено проявление върху земята на нещо, съществуващо във Вселената. Подобен светоглед, базиран на познание и духовност от високо ниво, днес трудно може да се открие дори при учени от академии.

   Топонимията в района (Малък Поровец, Нивата на певеца и др.) само потвърждава възгледа за шамано-жреческия тип религия при по-голямата част от перке, където шаманът, чрез песни достига до Отвъдния свят. Понякога приема дори образа на животни, за да изпълни своята мисия.

   За едно от скитските племена, които са с (прото-) тракийски корен, Херодот пише, че всяка година, за няколко дни мъжете се превръщали във вълци, след което отново добивали човешкия си облик. Той не ги нарича шамани, а според представите за тях на другите племена ги назовава „магьосници“.

   Освен Дионис, към който като персонажи от учението му освен вакханките (бакханките) спадат и розалиите, смятани от някои учени за днешните кукери, гърците се опитват да окрадат и другите (прото-) тракийски богове. Между тях първостепенна роля изпълняват Арес, Аполон, Артемида, Зевс, както божествените Прометей, Херакъл и Залмоксис.

   Ако се проследят внимателно древните източници може да се види, че стремежите на елините нямат никакво покритие, защото дори техни хронисти свидетелстват, че това са (прото-) тракийски богове.Последното е естествено, защото перке са съществували хилядолетия преди елинската мисловност.  Според антични текстове Юпитер Сбелсурд е едно от най-старите и тачени божества от перке. В названието на Бога Юпитер (Ювитер) е закодиран и един от свещените тракийски термини ЮЙ, ЮВИ, познат като ипсилон с две хасти (IYI) или едновременност на мъжкото и женското начало. Докато ТЕР е думата за земя. Други източници разкриват, че обожаван от тракийските царе е бил освен Хермес и Богът на Слънцето Хелиос. Орфей пръв сменя името Хелиос на Аполон. Последното показва, че не само Богът е (прото-) тракийски, но и названието му в двата варианта също. През този период елини, както и други значими култури в района не съществуват. Това са все митологични персонажи, които са свързани с другите богове и за тях знаем, а религиозните виждания за този модел вяра функционира и без доброто им опознаване от страна на старогръцкия прагматизъм. Отбелязаните важни божества освен това  липсват в по-новата  гръцка митология.

(Този и много други текстове от блога са част от поредицата НЕБЕТО ПОМНИ, чието дело е общ труд на цялото ИЗ „Корени“)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *